Най-сетне поляната бе настлана с трупове на всякакъв вид дивеч, но ловът още не беше на привършване. Напротив, най-любопитната, а същевременно и най-опасната минута настъпваше отсега нататък, защото хайката изгони на поляната около петнайсет зубри и турове. При все че в гората тия животни ходеха обикновено поотделно, сега те вървяха смесени заедно, обаче ни най-малко заслепени от страх, повече страшни, отколкото уплашени. Те не се движеха особено бързо, сякаш бяха уверени, че със страшната си сила ще сломят всички прегради и ще преминат, земята затътна под тежестта им. Брадатите бикове, които вървяха начело на стадото с ниско наведени глави, се спираха понякога, като че обмисляха на коя страна да насочат удара. От чудовищните им гърди излизаше глух рев, приличен на подземен тътнеж, от ноздрите им бухаше пара; те риеха снега с предните си крака и като че ли съглеждаха изпод гривите с кръвясалите си очи скрития враг.
Внезапно хайката вдигна страшна врява, на която от страна на главната редица ловци и откъм крилата отговориха стотина силни гласа, засвириха рогове и пищялки, затрепера гората чак до най-отдалечените глъбини и същевременно на поляната изскочиха със страшен лай курпьовските кучета, които гонеха дивеча по следите. Видът на кучетата мигом разяри женските зубри и турове, с които имаше малки. Стадото, което досега вървеше бавно, се разпръсна в луд бяг по цялата поляна. Един от туровете, жълт, огромен, почти чудовищен бик, който надминаваше с големината си зубрите, се нахвърли с тежки скокове върху веригата на стрелците, зави към дясната страна на поляната, но като забеляза на десетина крачки коне между дърветата, спря се, зарева и почна да рови с рога земята, сякаш се готвеше за скок и за борба.
При тая страшна гледка хайката вдигна още по-голяма врява, а от веригата на ловците се чуха изплашени гласове: „Княгинята! Княгинята! Спасявайте господарката!“ Збишко грабна забитото в снега копие и се завтече към края на гората, след него затичаха няколко литовци, готови да загинат за защита на Кейстутовата дъщеря, но изведнъж в ръцете на господарката скръцна арбалетът, изфуча стрела, която прелетя над наведената глава на звяра и се заби във врата му.
— Улучен! — извика княгинята. — Няма да избяга…
Но думите й бяха заглушени от такъв страхотен рев, че дори конете приклекнаха на задните си крака. Турът налетя като вихър право към княгинята, но внезапно, с не по-малка бързина, изскочи между дърветата рицарят дьо Лорш и наведен на коня, и с насочено като на рицарски турнир копие, се хвърли право върху звяра.
Зрителите видяха в един миг копието, забито в шията на бика, но то веднага се прегъна като дъга и стана на малки късове, след което цялата огромна рогата глава изчезна под корема на коня на дьо Лорш и докато някой от присъствуващите успее да извика, и конят, и ездачът полетяха във въздуха като изхвърлени от прашка.
Конят падна на хълбока си и почна да рита в предсмъртни гърчения с крака, които се заплитаха с излезлите от корема му вътрешности, а рицарят дьо Лорш лежеше наблизо неподвижен, приличащ на железен клин върху снега. Турът като че се поколеба за минута дали да го изостави и да се хвърли върху другите коне, но понеже тези първи жертви бяха много близо до него, той отново се обърна към тях и почна да си отмъщава на нещастния кон, като го мачкаше с главата си и жестоко дереше с рога разпрания му корем.
От гората обаче на помощ на чуждия рицар се притекоха хора: Збишко, който бдеше над княгинята и Дануша, дотърча пръв и заби острието на дебелото си копие под плешката на звяра. Ала той го удари с такъв замах, та при внезапното обръщане на тура копието се счупи в ръката му, а сам той падна по очи в снега. „Загина! Загина!“ — чуха се гласовете на избързалите на помощ мазури. В това време главата на бика се надвеси над Збишко и го притисна о земята. Откъм княза вече почти пристигаха двамата яки телохранители, но те щяха да стигнат много късно. За щастие превари ги подареният от Ягенка на Збишко чех Хлава. Той долетя преди тях, вдигна с двете ръце широката брадва и прасна тура в наведения врат току зад рогата.
Ударът беше тъй страшен, че звярът рухна като поразен от гръм, с разсечен врат и с глава, откъсната едва ли не до половината; но при падането си турът притисна Збишко. Двамата телохранители мигом отместиха грамадното тяло, а в това време княгинята и Дануша скочиха от конете и онемели от ужас, се завтекоха към ранения младеж.