А той бледен, цял облян от кръвта на тура и от своята кръв, се понадигна, опита се да стане, но се олюля, падна на колене и като се опря на ръка, можа да проговори само една дума:
— Данушка…
После блъвна кръв и му притъмня пред очите. Дануша го хвана през гърба за раменете, но не можа да го удържи и почна да вика за помощ. Хората го заобиколиха от всички страни, търкаха го със сняг, наливаха му вино в устата, най-сетне ловецът Мрокота от Моцажев заповяда да го сложат на един плащ и да спрат кръвта с мека борова прахан.
— Ще остане жив, ако са счупени само ребрата, но не и гръбнакът — каза той на княгинята.
А другите придворни девойки е помощта на ловците се заеха да спасяват рицаря дьо Лорш. Обръщаха от всички страни и търсеха по бронята му дупки или вдлъбнатини, направени от рогата на бика, но освен снега, който се беше заврял между плочките, не намериха нищо друго. Турът си беше отмъстил главно на коня, който лежеше отстрани вече мъртъв, с изтърбушени под корема вътрешности, а пан дьо Лорш не бе ранен. Той беше само изгубил съзнание от падането и както се разбра по-късно, дясната му ръка беше изкълчена. Сега обаче, като му снеха шлема и му наляха в устата вино, той веднага отвори очи, свести се и при вида на наведените над него угрижени лица на две млади и хубави девойки, каза по немски:
— Навярно съм в рая и над мене има ангели… Девойките наистина не разбраха какво каза, но се зарадваха, че се е свестил и продумал, почнаха да му се усмихват и го вдигнаха от земята с помощта на ловците, но той запъшка, като усети болка в дясната ръка, а с лявата се опря на рамото на един от „ангелите“, постоя малко неподвижен и се страхуваше да пристъпи, защото не се чувствуваше сигурен в краката. После изгледа с мътен още поглед бойното поле: видя жълтеникавото тяло на тура, което отблизо му се стори чудовищно голямо, видя Дануша, която кършеше ръце над Збишко и самия Збишко върху плаща.
— Този рицар ли ми дойде на помощ? — попита той. — Жив ли е?
— Тежко ранен е — отговори един от придворните, който говореше немски.
— Не против него, а за него ще се бия отсега нататък! — каза лотарингецът.
Но в това време князът, който по-преди беше застанал над Збишко, се приближи до него и почна да го хвали; че със своята смела постъпка защитил от страшна опасност княгинята и другите жени, а може би и живота им спасил, за което освен рицарските награди ще бъде прославен от хората — не само от тези, които са живи сега, но и от потомството им.
— В днешните изнежени времена — каза князът — все по-малко рицари странствуват по света, та бъдете ми гост колкото се може по-дълго, а можете и съвсем да останете в Мазовия, дето вече спечелихте моето разположение и дето с благородните си постъпки лесно ще спечелите и любовта на народа!
Жадното за слава сърце на дьо Лорш се топеше от тези думи, а когато помисли, че е извършил такъв рицарски подвиг и е заслужил такива похвали в далечните полски земи, за които на запад се разправяха толкова чудати неща — от радост почти престана да усеща болки в навехнатата си ръка. Той разбираше, че един рицар, който би могъл да разкаже в брабантския или бургундския двор, че на лов е спасил живота на мазовецката княгиня, ще се движи обкръжен с ореола на славата като със слънце. Под влияние на тези мисли той искаше дори веднага да отиде при княгинята и на колене да й се закълне във вярна служба, но и княгинята, и Дануша бяха заети със Збишко. А Збишко се свести отново за миг, ала само се усмихна на Дануша, вдигна ръка към покритото си със студена пот чело и отново изгуби съзнание. Опитните ловци, като видяха как му се кръстосаха при това ръцете, а устата му останаха отворени, си казваха един другиму, че няма да оживее, ала още по-опитните курпи, по телата на мнозина от които имаше следи от мечешки нокти, глиганови зъби или от рога на зубри, все пак се надяваха и твърдяха, че рогът на тура е само минал между ребрата на рицаря, че може едно или две от тях да са счупени, но гръбнакът е цял, защото иначе младият пан не би могъл нито за миг да се привдигне. Те посочваха също, че на мястото, дето бе паднал Збишко, имаше нещо като снежна пряспа, която именно го бе спасила — защото звярът го натиснал с челото ся, но не можал да смаже нито гърдите, нито гръбначния стълб.
За нещастие княжеският лекар отец Вишонек от Джевана не бе дошъл на лова, при все че обикновено идваше, защото този път беше зает с печене на просфори в замъка. Щом се научи къде е, чехът веднага изтича да го търси, а в това време курпите понесоха Збишко на плаща към княжеския двор. Дануша искаше да върви с тях пешком, но княгинята не й позволи, защото пътят беше дълъг и в горските долове имаше вече дълбок сняг, пък трябваше да се бърза. Кръстоносецът Хуго де Данвелд помогна на девойката да се качи на коня, а след това, яхнал своя наблизо до нея зад хората, които носеха Збишко, каза на полски с по-тих глас, за да чуе само тя: