Тези новини веднага развалиха добрите отношения между княза и гостите, тъй като не само новодошлите братя, но и Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове почнаха упорито да настояват пред княза да удовлетвори справедливите искания на Ордена, да освободи границата от хищника и да му наложи общо наказание за всички сторени злини. Особено Хуго де Данвелд, понеже имаше с Юранд лични стари сметки, споменът за които го мъчеше от болка и срам, искаше отмъщение едва ли не със заплаха.
— Ще се оплачем на великия магистър — каза той — и ако не намерим справедливост от ваша княжеска светлост, сами ще си я въздадем, ако ще би за този разбойник да се застъпи цяла Мазовия.
Но князът, макар и кротък по природа, се разгневи и рече:
— Та каква справедливост искате? Ако Юранд бе ви нападнал пръв, изгорил села, отвлякъл стада и избил хора, разбира се, бих го извикал на съд и бих го наказал. Но вашите сами са го извикали. Вашият управител разрешил на войниците да потеглят, а какво е направил Юранд? Приел поканата и поставил само условие да си отидат хората. Как ще го наказвам за това или ще го викам на съд? Предизвикали сте страшния мъж, от когото всички се боят, и доброволно сте си навлекли беда на главите. Какво искате повече? Нима трябва да му заповядам да не се отбранява, когато ви скимне да го нападате?
— Нападнал го е не Орденът, а гости, чужденци-рицари — отвърна Хуго.
— За гостите си отговаря Орденът, а пък с тях имало войници от любавската охрана.
Трябваше ли управителят да предаде гостите си като на заколение?
На това князът се обърна към Зигфрид и рече: — Вижте на какво се превръща във вашите уста справедливостта и си помислете дали вашите извъртания не гневят бога?
Но суровият Зигфрид отговори:
— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен, защото мъже от неговия род са заемали високи длъжности в Ордена и са принесли големи услуги на Кръста.
— А смъртта на Майнегер трябва да бъде отмъстена — прибави Хуго де Данвелд.
Като чу това, князът отметна на две страни косата си, стана от пейката и тръгна към немците със зловещо лице; но след миг си спомни, види се, че те бяха негови гости, обузда се още веднъж, сложи ръка на рамото на Зигфрид и рече:
— Слушайте, велможо, вие носите на плаща си кръст, та отговорете ми по съвест и в името на този кръст — прав ли е бил Юранд или неправ?
— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен — отговори Зигфрид дьо Льове.
Настъпи минутно мълчание, след което князът каза:
— Боже, дай ми търпение!
А Зигфрид продължи с остър глас, като че сечеше с меч:
— Тази обида, която ни е нанесена в лицето на нашите гости, е само нов повод за оплакване. Откак съществува Орденът, никога нито в Палестина, нито в Седмоградско, нито в езическата доскоро Литва ни един обикновен мъж не ни е причинил толкова злини, колкото този разбойник от Спихов. Ваша княжеска светлост! Ние искаме справедливост и наказание не за една обида, а за хиляда, не за една битка, а за петдесет, не за веднъж проляна кръв, а за такива постъпки от години, за които небесен огън би трябвало да опожари това безбожно гнездо на злоба и жестокост. Чии стенания зоват към бога за отмъщение? Нашите! Чии сълзи? Нашите! Напразно се оплаквахме, напразно искахме съд. Ние никога не сме били удовлетворени!