— Ще видим как ще се прояви Данушиният рицар.
— Ех, яки като дъбове са тия мъже!… Чухте ли какво разправяха за битката между четиримата?
— Може би ще се присъединят към нашия двор, за щото нещо се съвещават помежду си.
А те наистина си говореха нещо, защото старият Мачко не беше особено доволен от това, което стана, и сега вървеше нарочно отзад, за да може по-свободно да говори. Той разсъждаваше така:
— Да ти кажа право, ти нямаш никаква полза от цялата тази работа. Аз, както и да е, ще се добера някак до краля, ако ще би и с този двор — и може би ще получим нещо. Страшно ми се иска някое замъче или малка крепост… Но ще видим. Богданец, разбира се, ще изкупим от залога, защото, което бащите са владели, трябва да го владеем и ние. Но отде ще вземем селяни? Които е заселил абатът, ще си ги вземе обратно, а пък земя без селяни все едно, че е нищо. Сега разбери добре какво ще ти кажа: давай не давай клетва комуто щеш, а все пак трябва да отидеш с пана от Мелщин при княз Витолд да се биеш срещу татарите. Ако войната се обяви, преди да роди кралицата, тогава не чакай нито раждането, нито рицарските състезания, ами върви, защото там може да има печалба. Ти знаеш колко е щедър княз Витолд — а вече те познава. Проявиш ли се, ще те награди богато, А най-главното, ако бог помогне — ще си вземеш колкото искаш пленници, Татарите по света са колкото мравките. В случай на победа ще се паднат по цяла тълпа на човек.
И Мачко, който беше алчен за земя и за безплатна работна ръка, почна да си мечтае:
— Бога ми! Да можеш да докараш до петдесет селяни и да ги заселиш в Богданец! Ще поразчистим доста от гората. Ще забогатеем и двамата! А ти знай, че никъде другаде не можеш намери толкова, колкото там можеш да събереш!
Но Збишко поклати глава?
— Ами! Ще отида аз да заробвам коняри, които се хранят с конска мърша и не знаят да орат земята! За какво ни са потрябвали в Богданец?… А освен това обещах три немски шлема. Де ще ги намеря между татарите?
— Обеща, защото си глупав но кой ти гледа такава клетва.
— Ами рицарската ми чест? Как така?
— А какво стана с Рингала?
— Рингала отрови княза — и пустинникът ме освободи от клетвата.
— А сега абатът в Тинец ще те освободи. Абатът е по-добър от пустинника, защото онзи повече приличаше на разбойник, отколкото на духовник.
— Но аз не искам.
Мачко се спря и попита с нескриван гняв:
— Ами тогава какво ще стане?
— Вървете сам при Витолд, аз няма да ида.
— Ах ти, хлапако! Ами кой ще се поклони на краля?… И не ти ли е жал за моите кости?
— Дърво да падне на вашите кости, и то не ще се строши. А и да бих ви съжалявал, пак не искам да отида при Витолд.
— Какво ще правиш тогава? Соколник ли или певец при мазовецкия двор ще станеш?
— Та лошо ли е да бъде човек соколник? Ако ви се иска повече да мърморите, отколкото да ме слушате, тогава мърморете си.
— Къде ще отидеш? Не ти ли е мъчно за Богданец? С нокти ли ще ореш тая земя без селяни?
— Не е така! Добре я измъдрихте за татарите. Забравихте ли какво разправят за тях русите? Татари ще намериш само толкова, колкото лежат убити на полето, а роб татарин никой не може да хване, защото никой не може го настигна в степта. Та и с какво ще го гоня аз? С ония ли тежки коне, които отнехме от немците? Виждате ли! А каква плячка ще взема? Скъсани кожуси и нищо повече. Ех, че богаташ ще се върна в Богданец! Тогава ще ме направят велможа!
Мачко млъкна, защото в думите на Збишко имаше много истина, и заговори отново чак след известно мълчание:
— Затова пък княз Витолд би те наградил.
— Ех, вие поне знаете: едному дава твърде много, а другиму — нищо.
— Е, казвай тогава, де ще отидеш?
— При Юранд от Спихов.
Мачко от яд изви пояса върху кожения си кафтан и каза:
— Ти май полудя!
— Чуйте ме — отговори спокойно Збишко. — Говорих с МиколаЙ от Длуголяс и той ми каза, че Юранд отмъщава на немците за жена си. Ще отида да му помагам. По-преди сам казахте, че не ми е за пръв път да се бия с немци, защото и тях самите, и борбата с тях познавам. Това първо. А второ, там на границата аз по-скоро ще се сдобия с паунови пера. Трето, както и вие знаете, с паунови пера не се кичи кой да е прост рицар, та ако господ ми помогне да намеря такива пера, ще ми даде и плячка. Най-сетне: оттам взелият пленник не прилича на татарина. Такъв да го оставиш дори в гората, и там ще ти върши работа.
— Ти, момко, да не си загубил ума си? Ами че сега няма война и един господ знае кога ще има!
— Ох, чичо! Направили мечките мир с пчеларите и кошерите да не развалят, и меда да не ядат! Ха, ха! Не знаете ли, че големите войски може и да не воюват, кралят и магистърът може и да слагат по пергаментите печатите си, но на границата всякога ще има страшни сблъсквания? Заграби ли се добитък, за една крава няколко села изгарят а замъци обсаждат. А не отвличат ли селяни и момичета? Не ограбват ли търговци по пътищата? Спомнете си за старите времена, за които сам сте разправяли! Лошо ли беше на оня наленчанец, който хванал четиридесет рицари, които отивали при кръстоносците, затворил ги в подземието и не ги пуснал дотогава, докато магистърът не му изпратил цяла кола сребро? Юранд от Спихов само това прави и на границата всякога има работа.