Като чу това, княз Януш почна да клати глава и отвърна:
— Ех! Едно време кръстоносците много пъти са гостували в Спихов и Юранд не беше ваш враг, докато любимата му жена не умря, вързана от вас. А колко пъти вие сами сте го предизвиквали с желание да го погубите, както сега, задето е извиквал и побеждавал вашите рицари? Колко пъти сте му изпращали тайно убийци или сте го стреляли с лъкове в гората? Той ви преследва наистина, защото го гори жаждата за мъст, но нима вие или рицарите, които живеят във вашите земи, не сте нападали мирните жители на Мазовия, не сте заграбвали стада, не сте палили села, не сте избивали мъже, жени и деца? А когато се оплаквах на магистъра, той ми отговаряше от Малборг: „Обикновени крайгранични своеволия! Оставете ме на мира!“ Не прилича да се оплаквате вам, които пленихте мене самия, невъоръжен, във време на мир, на моя собствена земя, и ако не беше страхът от гнева на краковския крал, може би и до днес щях да страдам във вашите подземия. Така се отплатихте вие на мене, който произхождам от рода на вашите благодетели. Оставете ме на мира, защото нямате основание да говорите за правосъдие!
Като чуха това, кръстоносците се спогледаха нетърпеливо, защото им беше неприятно и срамно, че князът спомена пред дьо Фурси за скандала при Злотория, та Хуго де Данвелд поиска да тури край на по-нататъшния разговор за случката и каза:
— С ваша княжеска светлост беше станала грешка, която ние пооправихме не от страх пред краковския крал, а от желание за справедливост, а пък за крайграничните своеволия нашият магистър не може да отговаря, защото по всички кралства на света неспокойните духове си позволяват своеволия.
— Ти сам го казваш, а искаш съд за Юранд! Какво искате?
— Правосъдие и наказание.
Князът стисна костеливите си пестници и повтори:
— Боже, дай ми търпение!
— Нека ваша княжеска светлост си спомни също и това — продължи Данвелд, — че нашите своеволници обиждат само светски и непринадлежащи към немското племе хора, а вашите дигат ръка срещу немския Орден, с което оскърбяват и самия Спасител. А всякакви мъки и наказания не са достатъчно строги за оскърбителите на Кръста.
— Слушай! — каза князът. — Не споменавай бога, защото него няма да излъжеш!
И като сложи ръце на раменете на кръстоносеца, разтърси го силно, а той веднага се стресна и заговори с по-миролюбив глас:
— Ако е вярно, че гостите първи са нападнали Юранд и не са отпратили хората си, аз няма да ги похваля за това, но дали наистина Юранд е приел поканата?
След тия думи той загледа дьо Фурси и започна да му намига незабележимо, като че искаше да му даде да разбере, че трябва да отрече, но този не можеше или не искаше да направи това и отговори:
— Той искаше да отпратим хората и трима срещу трима да се бием с него.
— Уверен ли сте в това?
— Кълна се в честта си! Аз и дьо Бергов се съгласихме, но Майнегер не искаше.
Тук князът го прекъсна:
— Велможо от Щитно! Вие най-добре от всички знаете, че Юранд не е избягнал поканата.
И се обърна към всички с думите:
— Ако някой от вас желае да го покани на пеши или конен двубой, аз давам за това разрешение. Ако Юранд бъде убит или взет в плен, пан Бергов ще излезе от пленничество без откуп. Повече от мене не искайте, защото няма да получите.
Но след тези думи настъпи дълбоко мълчание. И Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове, и брат Ротгер, и брат Готфрид, колкото и да бяха мъжествени, познаваха твърде добре страшния владелец на Спихов, та никой от тях не смееше да излезе с него на борба на живот или смърт. Това можеше да направи само някой чужденец, дошъл от далечни страни, като дьо Лорш или дьо Фурси, но дьо Лорш не присъствуваше при разговора, а пан дьо Фурси бе още силно обзет от преживения ужас.
— Видях го веднъж — промърмори той тихо — и не желая вече да го видя!
А Зигфрид де Льове каза:
— На духовниците е забранено да излизат на двубой освен с особеното разрешение на магистъра и на великия маршал, но ние тук искаме не разрешение за двубой, а само да бъде пуснат на свобода дьо Бергов, а Юранд наказан със смърт.
— Не вие налагате законите в тази страна.
— Защото до днес търпеливо сме понасяли тежкото съседство. Но нашият магистър ще съумее да наложи правосъдие.
— По-далече магистърът и вие от Мазовия!
— Зад магистъра стои Германия и римският император.
— Пък зад мене полският крал, комуто са подчинени повече земи и народи.