— Смятам, че работата заслужава обмисляне.
— Защото — продължи Ротгер — девойката е придворна на княгинята, дори и нещо повече, защото тя я обича почти като своя дъщеря. Помислете, благочестиви братя, какъв шум ще се вдигне.
А Хуго де Данвелд почна да се смее.
— Сам казахте — рече той, — че Шомберг е отровил или удушил Витолдовите кученца — и какво му стана? Те вдигат шум по всяка, дори най-дребна причина, но ако пратим на магистъра Юранд, окован във вериги, чака ни по-скоро награда, отколкото наказание.
— Да — обади се де Льове, — има сгода за нападение. Князът заминава, Ана Данута остава тук само с девойките от свитата си. Но да нападнем княжески замък във време на мир, не е шега работа. Княжеският замък не е Спихов. Ще стане както в Злотория! Пак ще тръгнат оплаквания до всички кралства г до папата против насилията на Ордена; пак ще се закани проклетият Ягело, а магистърът — нали го знаете: готов е да докопа, каквото може да се докопа, но с Ягело война не иска… Да, шум ще се вдигне по всички земи на Мазовия и Полша.
— А в това време костите на Юранд ще побелеят на бесилката — отвърна брат Хуго. — Та кой ви казва, че ще я отвлечем оттук, от замъка, от ръцете на княгинята?
— Пък не и от Чеха нов, дето освен шляхтата има триста стрелци.
— Не. Но нима Юранд не може да се разболее и да прати хора за девойката? Тогава княгинята няма да й забрани да отиде, а ако момата се изгуби по пътя, кой ще каже на вас или на мене; „Ти си я отвлякъл!“
— Хайде де! — отвърна нетърпеливо де Льове. — Направете така, та Юранд да се разболее и да повика момичето…
А Хуго се усмихна победоносно и отговори:
— Имам си аз един златар, който е изпъден от Малборг за кражба и сега живее в Щитно; той ще ви направи какъвто искате печат; имам и хора, наши поданици, но от мазурския народ… Още ли не ме разбирате?
— Разбирам ви! — извика с възторг брат Готфрид.
А Ротгер вдигна ръце нагоре и рече:
— Да те благослови бог, благочестиви брате, защото и Маркварт Залцбах, и Шомберг не биха намерили по-добър начин.
После притвори очи, като че искаше да види нещо далечно.
— Виждам Юранд — каза той — как с въже на шия стои при Гданската порта в Малборг и как го ритат с крака нашите войници…
— А момата ще остане служителка на Ордена — добави Хуго.
Като чу това, де Льове хвърли поглед към Данвелд, който пак се тупна по устата с горната част на дланта си и рече:
— А сега час по-скоро да вървим в Щитно.
VI
Но преди да тръгнат за Щитно, четиримата братя и дьо Фурси дойдоха още веднъж да се сбогуват с княза и княгинята. Сбогуването не беше особено приятелско, но все пак князът според стария полски обичай не искаше да пусне гостите си с празни ръце и подари на всеки от братята прекрасни кожи от белки и по една шепа сребро, а те ги приеха с радост и го увериха, че като духовници, обрекли се да живеят в бедност, няма да задържат парите за себе си, а ще ги раздадат на бедните, на които ще поръчат да се молят за здравето, славата и душевното спасение на княза. При тези уверения мазурите се подсмиваха под мустак, защото им бе много добре позната алчността на кръстоносците, а още повече техните лъжи. В Мазовия казваха, че „както порът вони, така кръстоносецът лъже“. Князът само махна с ръка на техните благодарности, а когато те излязоха, каза, че ако остане до молитвите на кръстоносците, рачешки ще отиде в рая.
Но още преди това, когато кръстоносците се сбогуваха с княгинята, в минутата, когато Зигфрид де Льове й целуваше ръка, Хуго де Данвелд се приближи до Дануша, сложи ръка на главата й, помилва я и каза:
— Заповядано ни е да отвръщаме на злото с добро и да обичаме дори и враговете си, та ще дойде тука една сестра от ордена, която ще ви донесе, девойко, лековития херцински балсам.
— А как ще мога да ви се отблагодаря? — отговори Дануша.
— Бъдете приятелка на Ордена и на братята. Дьо Фурси забеляза, че разговарят, пък и хубостта на девойката го порази, та когато вече тръгнаха към Щитно, запита:
— Коя е тази прекрасна девойка, с която приказвахте на тръгване?
— Дъщерята на Юранд! — отговори кръстоносецът.
Пан дьо Фурси беше поразен.
— Тази ли, която ще отвличате?
— Да. А когато я отвлечем, Юранд е наш.
— Изглежда, че не всичко, което произхожда от Юранд, е лошо. Струва си човек да бъде страж на такъв пленник.
— Да не мислите, че с нея би се воювало по-лесно, отколкото с Юранд?
— Искам да кажа, че мисля същото, което и вие. Бащата е враг на Ордена, а на дъщерята вие казахте медни приказки и отгоре на това й обещахте балсам.