Изглежда, че Хуго де Данвелд почувствува потребност да се оправдае с няколко думи.
— Обещах й балсам — каза той за онзи млад рицар, който беше премазан от тура и за когото, както знаете, тя е сгодена. Ако се вдигне шум след отвличането на момата, ще кажем, че не само не сме й мислили злото, но от християнско милосърдие и лекове сме й пращали.
— Добре — каза де Льове. — Трябва само да се врати някой верен човек.
— Ще пратя една набожна жена, безгранично предана на Ордена. Ще й поръчам да гледа и да слуша. Когато нашите хора пристигнат, уж от страна на Юранд, ще има с кого да се споразумеят…
— Такива хора мъчно ще се намерят.
— Не. По нашите места народът говори същия език. Има в града, та дори между войниците от охраната хора, които са избягали от Мазовия, преследвани от закона — наистина разбойници и крадци, но не знаят що е страх и са готови на всичко, Ще им обещая — ако свършат работа, големи награди, ако не свършат — бесилка.
— Ех! Ами ако изменят?
— Не ще изменят, защото в Мазовия всеки от тяя отдавна е осъден на смърт и всеки от тях е заслужил да му строшат костите на колело. Трябва само да им се даде прилично облекло, за да ги вземат за истински Юрандови слуги — и най-главното, писмо с печата на Юранд.
— Трябва всичко да се предвиди — каза брат Ротгер. След последната битка Юранд може би ще поиска да види княза, за да се оплаче от нас, а себе си да оправдае. Като дойде в Чеханов, ще намине и към дъщеря си в горския замък. Може да се случи нашите хора да дойдат за дъщеря му и да се натъкнат на самия Юранд.
— Хората, които ще избера аз, са изпечени разбойници. Те ще знаят, че ако се натъкнат на Юранд, ще отидат на бесилката. Те трябва да измислят какво да Направят, та да не се срещат с него.
— Но все пак може да се случи да ги хванат.
— Тогава ще се отречем и от тях, и от писмото. Кой ще докаже, че именно ние сме ги пратили? Най-сетне, ако не бъде похитена, няма да има шум, а че щели да одерат с кремък няколко обесници-мазури, Орденът нищо няма да загуби.
А брат Готфрид, най-младият от кръстоносците, каза:
— Не разбирам тази ваша политика, нито този страх да не се узнае, че момата е грабната по наша заповед. Веднъж попаднала в ръцете ни, нали ще трябва да изпратим някого при Юранд и да му кажем! „Дъщеря ти е у нас — ако искаш да я пуснем на свобода, предай ни за нея дьо Бергов и себе самия…“ Как иначе?… И тогава ще стане известно, че ние именно сме заповядали да отвлекат девойката.
— Вярно! — каза дьо Фурси, който не особено одобряваше цялото това предприятие. — Защо да се скрива онова, което ще трябва да се открие.
А Хуго де Данвелд се разсмя, обърна се към бра Готфрид и попита:
— Откога носите белия плащ?
— Ще се навършат шест години на първата неделя след Света троица.
— Като го носите още шест, ще разберете по-добре работите на Ордена. Юранд ни познава по-добре, отколкото вие. Ще му се каже така: „Твоята дъщеря я пази брат Шомберг и ако се изпуснеш да кажеш нещо, спомни си за децата на Витолд…“
— Ами после?
— После дьо Бергов ще бъде освободен, а и Орденът ще се освободи от Юранд.
— Не! — извика брат Ротгер. — Всичко е така разумно обмислено, та бог трябва да благослови предприятието ни.
— Господ благославя всички постъпки, които имат за цел доброто на Ордена — каза мрачният Зигфрид дьо Льове.
И те продължиха пътя си в мълчание, а пред тях на два или три изстрела с лък яздеше свитата им, за да проправя пътя, който беше затрупан от преспи, защото през нощта бе паднал дебел сняг. Дърветата бяха богато украсени с ледени висулки, денят беше облачен, но топъл, така че от конете се дигаше пара. От гората към човешките селища прехвръкваха орляци врани и изпълваха въздуха със зловещ грак.
Дьо Фурси изостана малко назад от кръстоносците. Яздеше дълбоко замислен. Той беше гост на Ордена от няколко години, вземал бе участие в походите срещу Жмудж, дето бе проявил голяма храброст, и бе посрещан навсякъде така, както само кръстоносците умееха да посрещат рицарите от далечни страни, затова се бе привързал силно към тях, а понеже нямаше имот, възнамеряваше да встъпи в техните редове. А засега ту живееше в Малборг, ту посещаваше познатите му дворянски замъци и търсеше по пътя развлечения и приключения. Беше дошъл наскоро в Любава заедно с богатия дьо Бергов и като чу да се говори за Юранд, пламна от желание да премери силите си с мъжа, за когото всички говореха с ужас. Идването на Майнегер, който бе излизал победител от всички боеве, ускори похода. Вождът от Любава им даде хора, наговори на тримата рицари толкова много не само за жестокостите, но и за хитростта и вероломството на Юранд, та когато Юранд им предложи да върнат войниците, те не поискаха да се съгласят от страх, че ако направят това, той ще ги обкръжи, ще ги избие или ще ги хвърли в спиховските подземия. Тогава Юранд, убеден, че те търсят не само рицарски двубой, но и грабеж, ги нападна пръв и им нанесе страшно поражение. Дьо Фурси видя дьо Бергов повален заедно с коня, видя Майнегер с къс от копие в корема, видя хора, които напразно молеха за милост. Сам той едва успя да се измъкне и няколко дена се скита по пътищата и горите, дето би умрял от глад или би станал плячка на дивите зверове, ако случайно не беше попаднал в Чеханов и не бе намерил там братята Готфрид и Ротгер. От целия този поход у него остана само чувството на унижение, срам, омраза, жажда за мъст и скръб за дьо Бергов, който му беше близък приятел. Затова с цялата си душа се присъедини към оплакването на орденските рицари, когато искаха наказание и освобождаване на нещастния му другар, а когато това оплакване остана безплодно, в първата минута бе готов да се съгласи с всички средства, които водеха към отмъщение над Юранд. Сега обаче у него се яви изведнъж съмнение. Той се вслушваше в разговорите на кръстоносците, а особено в това, което казваше Хуго де Данвелд, и на няколко пъти не можа да сдържи учудването си. След като се бе запознал по-отблизо с кръстоносците в продължение на няколко години, той видя, че те наистина не са такива, каквито си ги представят в Немско и на Запад. Но в Малборг той се бе запознал с няколко истински и строги рицари: те сами се оплакваха от покварата на братята, от тяхната разпуснатост, от липсата на дисциплина и дьо Фурси чувствуваше, че те са прави, но понеже и сам той беше разпуснат и непокорен, не осъждаше особено тези пороци у другите, още повече, че всички орденски рицари ги изкупуваха с храбростта си. Та нали ги видя при Вилно как се срещаха гърди с гърди с полските рицари при превземане на замъците, защищавани със свръхчовешка упоритост от резервните полски войски; той ги видя да загиват под ударите на секири и мечове в общи нападения или в двубои. Те бяха неумолими и жестоки към Литва, но бяха същевременно като лъвове озарени от славата като от слънце. Сега обаче на рицаря дьо Фурси се стори, че Хуго де Данвелд говори такива работи и предлага такива средства, от които би трябвало да се потърси душата на всеки рицар, а другите братя не само не се възмущаваха от това, но потвърждаваха всяка негова дума. Ето защо учудването му растеше все повече и най-сетне се замисли дълбоко дали му подобава да взема участие в такива дела.