— Какво няма да позволите?
— Да извършите подлост, предателство, позорна постъпка.
— А как можете да ни забраните? В битката с Юранд изгубихте и хората, и обоза си. Сега ще трябва да живеете само от милостта на Ордена и ще умрете от глад, ако не ви подхвърлим къшей хляб. А освен това вие сте един, а ние четирима — как няма да ни позволите?
— Как няма да позволя ли? — повтори Фурси. — Мога да се върна в замъка и да предупредя княза, а също мога да разглася вашите замисли пред целия свят.
Тук братята кръстоносци се спогледаха, а лицата им се промениха в един миг. Особено Хуго де Данвелд впери дълъг въпросителен поглед в очите на Зигфрид де Льове, после се обърна към рицаря дьо Фурси.
— Още вашите прадеди — каза той — са служили на Ордена, вие също искате да постъпите в него, но ние не приемаме предатели.
— Аз пък не искам да служа с предатели! Внимавайте! Не ще изпълните заканата си. Знайте, че Орденът може да наказва не само кръстоносците…
А дьо Фурси, когото тези думи засегнаха силно, извади меча си, хвана с лява ръка острието му, дясната ръка сложи върху дръжката и каза:
— Кълна се в тази дръжка, която има форма на кръст, кълна се в главата на свети Дионисий, моя покровител, и в рицарската си чест, че ще предизвестя мазовецкия княз и магистъра.
Хуго де Данвелд отново погледна въпросително Зигфрид де Льове, а той притвори клепачи в знак, че е съгласен.
Тогава Данвелд се обади с някакъв странно глух и променен глас:
— Свети Дионисий е можал да носи под мишница отсечената си глава, но ако вашата веднъж падне…
— Заплашвате ли ме? — прекъсна го дьо Фурси.
— Не, само ви убивам! — отговори Данвелд.
И го ръгна с ножа в хълбока с такава сила, че острието се заби в тялото до самата кръстата дръжка. Дьо Фурси извика със страшен глас, опита се да хване с дясната ръка меча, който от по-рано държеше с лявата, но го изпусна на земята, а тъкмо в това време останалите трима братя почнаха да го мушкат безмилостно с ножове по шията, плещите и в корема, докато падна от коня.
После настъпи мълчание. Дьо Фурси, облян в кърви от двайсетина рани, се гърчеше на снега и го сграбчваше с изкривените си от конвулсии пръсти. От сивото небе се чуваше само граченето на враните, които долитаха от глухите гори към хорските селища.
А сетне убийците започнаха бърз разговор.
— Нашите хора нищо не видяха! — каза със задъхан глас Данвелд.
— Те са напред, дори не се виждат — отвърна де Льове.
— Слушайте, това ще бъде повод за ново оплакване. Ще разгласим, че мазовецките рицари са ни нападнали и са убили другаря ни. Ще вдигнем такъв шум, та ще чуят чак в Малборг, че князът праща убийци дори срещу гостите си. Слушайте! Трябва да казваме, че княз Януш не само не пожела да изслуша оплакванията ни срещу Юранд, ами е заповядал да убият тъжителя.
В това време дьо Фурси в последни конвулсии се обърна на гръб и остана да лежи неподвижно, с кървава пяна на уста и с ужас в мъртвите си вече и широко отворени очи. Брат Ротгер го погледна и каза:
— Вижте, благочестиви братя, как бог наказва самото намерение за предателство.
— Каквото сме направили, направили сме го за доброто на Ордена — отвърна Готфрид. — Слава на онези…
Но той не довърши, защото в същия миг зад тях, на завоя на снежния път, се показа някакъв ездач, който препускаше с всички сили. Като го видя, Хуго де Данвелд извика бързешком:
— Който и да е този човек, трябва да загине.
А де Льове, който, ако и най-стар от братята, имаше необикновено остро зрение, каза:
— Познах го: това е оня оръженосец, който уби тура с брадва. Да, той е!
— Скрийте ножовете, за да не се уплаши — каза Данвелд. — Аз ще ударя пръв, а вие след мене.
Чехът се приближи и спря коня в снега на десетина крачки от тях. Видя трупа в локва кръв, коня без ездач и на лицето му се изрази учудване, но то трая само миг. След малко той се обърна към братята, като че нищо не е видял, и каза:
— Поклон вам, храбри рицари!
— Познахме те — отговори Данвелд и бавно се приближи. — Имаш ли нещо да ни кажеш?
— Прати ме рицарят Збишко от Богданец, на когото съм оръженосец и който бе премазан от тура на лова, та не можа сам да дойде при вас.
— Какво иска от нас твоят господар?
— Задето вие несправедливо сте обвинявали Юранд от Спихов и сте накърнили неговата рицарска чест, моят господар заповяда да ви кажа, че сте постъпили не като истински рицари, а сте лаяли като кучета; а който се обиди от тези думи, него той кани на пеши или конен бой до последно издъхване, на който бой той ще се яви, дето му посочите, стига само с божия милост и любов сегашната му немощ да премине.