— Кажи на господаря си, че орденските рицари понасят търпеливо в името на Спасителя обидите, а относно двубоя те не могат да се бият без особеното разрешение на магистъра или на великия маршал, за каквото разрешение обаче ще пишат в Малборг.
Чехът погледна отново трупа на рицаря дьо Фурси, защото бе изпратен главно при него. Збишко вече знаеше, че кръстоносците не излизат на двубой, но като чу, че между тях има един светски рицар, него именно той искаше да извика с надежда, че така ще спечели на своя страна Юранд. А ето че сега този рицар лежеше заклан като вол между четиримата кръстоносци.
Наистина чехът не разбираше какво се е случило, но понеже бе навикнал още от детинство на всякакви опасности, той и тук подуши някаква опасност. Учуди го и това, че като говореше с него, Данвелд се приближаваше все повече, а другите почнаха да се приближават отстрани, сякаш искаха незабелязано да го обкръжат. Затова той стоеше нащрек, още повече, че нямаше със себе си оръжие, защото в бързината си не бе успял да вземе.
А в това време Данвелд дойде досам него и продължи?
— Аз обещах на господаря ти лековит балсам, но той зле се отплаща за моята готовност да му услужа, Впрочем това е нещо обикновено у поляците… А понеже той е тежко ранен и скоро може да се яви пред господа, кажи му…
Тук той сложи лявата си ръка върху рамото на чеха.
— Кажи му, че аз ето как отговарям!…
И в същия миг ножът блесна до гърлото на оръженосеца, но преди да успее да го ръгне, чехът, който отдавна следеше движенията му, го хвана с железните си ръце за десницата, изви я и я завъртя тъй, та ставите и костите изхрущяха и едва когато чу страхотен вик от болка, пришпори коня и полетя като стрела, преди още другите да успеят да му преградят пътя.
Братята Ротгер и Готфрид препуснаха да го гонят, но веднага се върнаха, поразени от страшния вик на Данвелд. Де Льове го крепеше под мишниците, а той с бледо и посиняло лице викаше така, та чак хората им, които яздеха край колите значително напред, спряха конете.
— Какво ви е? — питаха братята.
Но де Льове им поръча да препуснат с всичка сила и да докарат кола, защото Данвелд, изглежда, не можеше да се задържи вече на седлото. След малко челото му се покри със студена пот и той припадна.
Когато докараха колата, туриха го на сламата и тръгнаха към границата. Де Льове караше всички да бързат, защото разбираше, че след всичко станало не можеше да се губи време дори и за да бъде превързан Данвелд. Седнал при него в колата, той разтриваше от време на време със сняг лицето му, но не можа да го свести.
Едва близо до границата Данвелд отвори очи и някак учудено се заоглежда наоколо.
— Как се чувствувате? — попита Льове.
— Не усещам болка, но не усещам и ръката си — отговори Данвелд.
— Тя е вече изтръпнала, затова е минала и болката. В топлата стая отново ще се върне. А сега благодарете на бога и за временното облекчение.
Ротгер и Готфрид се приближиха веднага до колата.
— Стана беда — каза първият; — какво ще правим сега?
— Ще кажем — отвърна със слаб глас Данвелд, — че оръженосецът е убил дьо Фурси.
— Ново тяхно злодеяние и виновникът се знае! — добави Ротгер.
VII
А чехът в това време полетя на един дъх право към горския замък, завари княза още там и разправи най-напред нему какво се бе случило. За щастие имаше придворни, които бяха видели, че оръженосецът бе заминал без оръжие. Един от тях дори му бе викнал полушеговито на тръгване да си вземе някакво желязо, защото инак немците ще го натупат; но понеже той се боял, че рицарите в това време ще преминат границата, яхнал коня така, както си бил, само с кожух, и полетял да ги стигне. Тези показания разсеяха всичките подозрения на княза относно убиеца на дьо Фурси, но го изпълниха с безпокойство и с такъв силен гняв, та в първата минута искаше да прати потеря след кръстоносците, за да ги откара във вериги на великия магистър за наказание. Обаче той скоро съобрази, че потерята не ще успее да стигне рицарите преди границата, и каза:
— Ще пратя все пак писмо до магистъра, за да знае какво вършат те тук. Лошо вървят работите на Ордена, защото по-рано дисциплината беше строга, а сега всеки големец върши на своя глава всичко. Лоша работа, но ще дойде и наказанието.
После се замисли и отново заговори на придворните:
— Едно само не мога никак да разбера: защо са убили госта си? И ако момъкът не беше заминал без оръжие, щях него да подозра.
— Ех! — каза отец Вишонек. — А защо момъкът би го убил, когато преди това никога не го е виждал, и, второ, дори и да е бил въоръжен, как би могъл един да нападне петима и тяхната въоръжена свита?