— Бог да ви благослови, млада господарке! Тази нощ след молитвата сънувах, че валеше сняг и към вао идеха двама рицари, но единият дойде по-рано и ви обви с бял-беленичък плащ, а другият каза: „Виждам само сняг, пък нея я няма“ — и се върна.
А Дануша, при все че й се спеше, отвори веднага с любопитство сините си очи и запита:
— Ами какво значи това?
— Това значи, че ще ви вземе онзи, който ви обича най-много.
— Това е Збишко! — отвърна девойката.
— Не зная, защото не видях лицето му, видях само белия плащ, после веднага се събудих, защото Исус Христос ми праща всяка нощ болки в краката, а ръката ми съвсем отне.
— А нима този балсам не ви помогна?
— Няма да ми помогне, млада господарке, защото това е за един тежък мой грях, пък ако искате да знаете за какъв, ще ви разкажа.
Дануша кимна с глава в знак, че иска да знае, и сестрата продължи:
— В ордена има и послушнички-жени, които не дават клетва и дори могат да бъдат женени, но все пак имат задължения към Ордена и трябва да ги изпълняват според заповедите на братята. Онази, на която предстои такава милост и чест, получава благочестива целувка от някой брат-рицар за знак, че отсега нататък с делата и с думите си е длъжна да служи на Ордена. Ах, млада господарке! И на мене също предстоеше да се удостоя с тази велика милост, но аз в своята грешна закоравялост вместо да я приема с благодарност, извърших тежък грях и си навлякох наказание.
— Та какво сте направили?
— Брат Данвелд дойде при мене и ми даде орденската целувка, пък аз помислих, че той прави това от безчинство, и вдигнах срещу него безбожната си ръка…
Тук тя почна да се удря в гърдите и повтори няколко пъти:
— Боже, бъди милостив към мене грешната!
— И какво стана после? — попита Дануша.
— Веднага ми се схвана ръката и оттогава съм саката. Млада бях и глупава — не знаех! Но все пак наказанието ме постигна. Защото и да се стори на жената, че някой брат иска да извърши нещо лошо, нека остави на господ да отсъди, а тя самата да не се противи, защото, противиш ли се на Ордена или на брата-кръстоносец, ще те постигне божият гняв…
Дануша слушаше тези думи с неприятно чувство и със страх, а сестрата почна да въздиша и продължаваше да се оплаква.
— Аз и сега още не съм стара — казваше тя: — едвам на трийсет години, но бог заедно с ръката ми отне младостта и хубостта.
— Ако не беше ръката — отвърна Дануша, — вие все още не бихте могли да се оплаквате…
После настъпи мълчание. Изведнъж сестрата като че си спомни нещо и каза:
— Та сънувах, че някакъв рицар ви обви с бял плащ на снега. Може да е бил кръстоносец! Те също носят бели плащове.
— Не искам аз нито кръстоносците, нито техните плащове — отговори девойката.
Но по-нататъшният разговор бе прекъснат от отец Вишонек, който влезе в стаята, кимна на Дануша и каза:
— Благодари на бога и тичай при Збишко! Той се събуди и иска да яде. Стана му много по-добре.
И така беше наистина. Збишко се чувствуваше по-добре и отец Вишонек бе почти уверен, че ще оздравее, когато изведнъж едно неочаквано събитие попречи на всички планове и надежди. От Юранд дойдоха пратеници с писмо до княгинята, което съдържаше лоши и страшни новини. В Спихов изгоряла част от Юрандовия замък, а сам той при гасенето на пожара бил ударен от една запалена греда. Отец Калеб, който писал писмото от негово име, съобщаваше наистина, че Юранд още може да оздравее, но искрите и въглените тъй са обгорили единственото му око, та той вече почти не виждал с него — и го заплашва несъмнена слепота.
Затова Юранд викаше дъщеря си да дойде бързо в Спихов, че иска да я види пак, преди да го обгърне тъмнината. Казваше също, че отсега нататък тя ща трябва вече да остане при него, защото, ако дори слепците, които ходят да просят милостиня от хората, си имат по някое момче да ги води за ръка и да им показва пътя, защо той да бъде лишен от тази последна утеха и да умре между чужди хора? Имаше също смя рена благодарност към княгинята, която бе възпитавала девойката като родна майка — а накрай Юранд обещаваше, че макар и сляп, ще дойде още веднъж във Варшава, за да падне в краката на господарката и да я моли и за в бъдеще да не лишава Дануша от своята милост.
Когато отец Вишонек прочете писмото, княгинята някое време не можа да продума нито дума. Тя се надяваше, че Юранд, който пет-шест пъти в годината идваше при детето си, ще дойде за близките празници и тогава тя сама или с помощта на княз Януш ще го склони за Збишко и ще получи съгласието му за скорошна сватба. А сега това писмо не само разрушаваше надеждите й, но същевременно я лишаваше и от Дануша, която тя обичаше наравно със своите собствени деца. Мина й през ума, че Юранд може веднага да ожени девойката за някого от съседите си, за да преживее последните си дни между свои. За Збишко не можеше и да се помисли, че би могъл да тръгне за Спихов, защото ребрата му едва бяха почнали да зарастват, а освен това не знаеха как биха го приели там. Нали княгинята знаеше, че Юранд на времето без заобикалки му отказа Дануша, а на самата нея каза, че по някакви си тайни причини никога не ще се съгласи на техния брак. Обзета от тежко безпокойство, тя заповяда да доведат при нея най-стария от пратените хора, за да го разпита за спиховското нещастие и в същото време да узнае нещо за намеренията на Юранд.