Няколко минути те вървяха мълчаливо. Беше се вече съмнало и лъчите на слънцето осветиха скалите, на които беше построено абатството.
— Бог навсякъде може да прати човеку щастие — каза с по-мек глас Мачко. — Моли се да те благослови.
— Вярно, че всичко е по божия милост!
— И мисли за Богданец, защото не можеш да ме убедиш, че заради Богданец искаш да отидеш при Юранд от Спихов, а не заради това крекливо патенце.
— Не говорете така, защото ще се разсърдя. Драго ми е да я виждам и не го отричам; по-друга е тази клетва, не е като онази пред Рингала. Срещали ли сте някоя по-хубава от нея?
— За какво ми е хубостта й? По-добре вземи я, когато порасте, щом е дъщеря на храбър и богат велможа.
Лицето на Збишко се озари от младежка добра усмивка.
— И това може да бъде. Нито друга господарка, нито друга жена! Когато ви отслабнат костите, ще бавите внуци от мене и нея.
При тези думи и Мачко се усмихна и каза вече съвсем придобрен:
— Градовци! Градовци!… Да валят, ако щат, като градушка. На старини радост, а след смъртта спасение — това ни дай, господи Исусе!
III
Княгиня Данута, Мачко и Збишко и по-рано бяха идвали в Тинец, но в свитата имаше придворни, които го виждаха за пръв път — и те разглеждаха в захлас великолепното абатство, назъбените стени, които минаваха по скалите над пропастта, и високите многоетажни здания, построени ту по склоновете на планината, ту между крепостните стени, позлатени сега от изгряващото слънце, По тези величествени стени и здания, по стопанските постройки, по градините, разположени в подножието на планината, и по грижливо обработените земи, които погледът обхващаше от височината, човек още от пръв поглед можеше да разбере, че тук се крие старо, неизчерпаемо богатство, на каквото не бяха навикнали и на което неволно се удивляваха хората от бедната Мазовия. Наистина стари и богати бенедиктински абатства имаше и в други части на страната, като например в Любуш на река Одра, в Плоцк, във великополското Могилно и на други места, но никое от тях не можеше да се сравни с Тинецкото, чиито владения бяха по-големи от някои независими княжества, а приходите му биха предизвикали завист дори у тогавашните крале.
И учудването на придворните растеше. Някои дори не искаха да вярват на очите си. А в това време княгинята, в желанието си да съкрати пътя и да привлече вниманието на девойките, замоли един от монасите да им разкаже старинната и страшна повест за Валгеж Красни, която тя вече беше чувала в Краков, при все че не толкова подробно.
Като чуха това, девойките заобиколиха княгинята и тръгнаха бавно нагоре, осветени от утринните лъчи на слънцето и прилични на подвижни цветя.
— За Валгеж нека разкаже брат Хидулф, комуто той се явил една нощ — каза един от монасите и погледна другия, който беше вече на преклонна възраст и вървеше малко прегърбен редом с Миколай от Длуголяс.
— Нима го видяхте със собствените си очи, благочестиви отче? — попита княгинята.
— Видях го — отговори мрачно монахът, — защото понякога по божия воля му се позволява да напуща адските подземия и да се явява на хората.
— Кога се случва това?
Монахът изгледа другите двама монаси и не отговори, защото имаше предание, че духът на Валгеж се явява тогава, когато в манастира се развалят нравите и когато монасите започнат да мислят за светски богатства и радости повече, отколкото им подобава.
Това именно никой не искаше открито да признае, но понеже се говореше също, че провидението се явява и преди война или други бедствия, брат Хидулф, като помълча малко, каза:
Появата му не предсказва нищо добро.
— Тогава не бих желала да го видя — каза княгинята и се прекръсти. — Но защо е в ада, щом казват, че само си бил отмъстил за тежка лична обида.
— Дори и цял живот да е бил благочестив — отговори строго монахът, — пак щеше да бъде осъден, защото е живял в езически времена и не е бил измит чрез светото кръщение от първородния грях.
При тези думи веждите на княгинята се свиха болезнено, защото й дойде наум, че и нейният велик баща, когото тя обичаше с цялата си душа, беше също умрял езичник и щеше да гори вечно в огъня.