И тя беше дори изумена, когато на нейното повикване се яви съвсем непознат човек, а не старият Толима, който носеше щита на Юранд и който обикновено идваше с него. Този обаче й отговори, че Толима бил опасно ранен в последната битка с немците и бере душа в Спихов, а Юранд е налегнат от тежка болест и моли да върнат по-скоро дъщеря му? защото вижда все по-лошо, а след няколко дни може и съвсем да ослепее. Пратеникът дори настойчиво молеше да им се разреши да вземат девойката веднага щом си починат конете, но понеже се бе вече мръкнало, княгинята се възпротиви решително на това — най-вече за да не разкъса съвсем сърцето на Збишко, на Дануша, пък и своето с толкова бърза раздяла.
А Збишко знаеше вече всичко и лежеше в стаята, сякаш ударен с тъпото на брадва по главата, а когато господарката влезе и отчаяно каза от прага: „Няма що да се прави, баща е това!“ — той повтори след нея като ехо: „Няма що да се прави“ — и затвори очи като човек, който се надява, че смъртта ей сега ще дойде при него.
Но смъртта не дойде, три все че в гърдите му скръбта растеше, а през главата му прелитаха все по-мрачни мисли, подобни на облаци, които, гонени от вихъра един след друг, затъмняват слънчевия блясък и изгасяват всяка радост в света. Защото Збишко разбираше, също както и княгинята, че отиде ли един път Дануша в Спихов, тя ще бъде за него като загубена. Тук всички го гледаха с добро око; там Юранд може би не ще иска нито да го приеме, нито да го изслуша, особено ако го свързва обет или някаква друга незнайна причина, равна по важност на черковен обет. Най-сетне как би могъл да пътува той за Спихов, когато беше болен и едва можеше да мръдне от леглото си? Преди няколко дни, когато по милостта на княза получи златни шпори и рицарски пояс, той мислеше, че радостта ще надвие болестта му, и се молеше с цялата си душа да оздравее по-скоро и да премери силите си с кръстоносците, но сега отново загуби всяка надежда, защото чувствуваше, че ако при леглото му не бъде Дануша, заедно с нея ще изчезне и желанието му да живее, и силите му за борба със смъртта. Ето, ще дойде утрешният ден, ще дойде и следният, най-сетне Бъдни вечер, Коледа, а костите му все така ще го болят и все така ще му прилошава, и около него няма да има нито светлината, която се излъчва от Дануша по цялата стая, нито оная радост за очите, които я гледат. Каква утеха и каква сладост беше да я пита по няколко пъти на ден: „Мил ли съм ти?“ — и да я вижда след това как закрива с ръка засмените си и засрамени очи или ще се наведе и ще отговори: „Ами кой друг?“ Сега ще остане само болестта, и скръбта ще остане, и мъката, а щастието ще си отиде — и не ще се върне. Сълзи заблестяха в очите на Збишко и потекоха бавно по бузите му, после той се обърна към княгинята и каза:
— Милостива господарке, нещо ми казва, че никога в живота си няма да видя вече Данушка.
А княгинята, сама силно натъжена, отговори:
— Та и не ще е чудно, ако умреш от жалост. Но господ Исус е милостив.
А след малко прибави, за да го поободри:
— Макар и да не желая това, но ако Юранд умре преди тебе, настойници ще станем ние с княза и веднага ще дадем девойката на тебе.
— Къде ти ще умре той! — отвърна Збишко.
Но изведнъж някаква нова мисъл блесна в главата му, той се приповдигна, седна на леглото и рече с променен глас:
— Милостива господарке…
Прекъсна го Дануша, която се втурна с плач и от прага извика:
— Ти вече знаеш, Збишко! Ох, жално ми е за татко, но жално ми е и за тебе, горкия!
А когато тя се приближи, Збишко прегърна със здравата си ръка своята любима и заговори:
— Как да живея без тебе, девойко! Затова ли бързах през гори и реки, затова ли се клех да ти служа, за да те загубя сега? Ех, няма да помогне скръбта, няма да помогне плачът, па и самата смърт, защото дори когато трева израсте над мене, душата ми няма да те забрави, ако ще и в двореца на Исуса Христа, ако ще и в покоите на самия бог-отец… Казвам, че няма изход, но той трябва да се намери, защото иначе не може! Усещам слабост и силни болки в костите си, но поне ти падни в краката на господарката, защото аз не мога, и я моли да се смили над нас.