Но свещеникът я накара да се изправи до леглото на Збишко, сложи епитрахила на ръцете им и започна обреда. По достойното лице на княгинята сълзите капеха една след друга, но в душата си тя сега не чувствуваше безпокойство, защото смяташе, че постъпва добре, като съединява тези две прекрасни и невинни деца. Пан дьо Лорш коленичи за втори път и опрян с две ръце о дръжката на меча, изглеждаше напълно като рицар, пред когото се е явило видение — а двамата млади повтаряха един след друг словата на свещеника: „Аз… те вземам… за себе си“ — а на тия тихи и сладки думи отново пригласяха щурците в пукнатините на камината и огънят пращеше. След извършването на обреда Дануша падна в краката на княгинята, която благослови и двамата, а когато ги бе вече предала под закрилата на небесните сили, каза:
— Радвайте се сега, защото тя е вече твоя и ти неин.
Тогава Збишко протегна здравата си ръка към Дануша, а тя го прегърна с нежните си ръце за шията и доста време се чуваше как те си повтаряха, доближили уста до уста:
— Ти си моя, Данушке.
— Ти си мой, Збишко.
Но веднага след това на Збишко му прилоша, защото вълненията не бяха по силите му — той се смъкна на възглавниците и почна да диша тежко. Но не припадна и не престана да се усмихва на Дануша, която изтриваше лицето му, оросено от студена пот, и дори не престана да повтаря; „Ти си моя, Данушке!“ — на което тя кимаше с малката си глава. Тази гледка дълбоко трогна рицаря дьо Лорш, който заяви, че тъй като в никоя страна не му се е случвало да види толкова чувствителни сърца, той се заклева тържествено, че е готов да се бие пеш или на кон с всеки рицар, чернокнижник или змей, който би посмял да попречи на тяхното щастие. И наистина той се закле веднага върху кръстообразната дръжка на мизерикордията, тоест на малкия меч, който служеше на рицарите да доубиват ранените. Княгинята и отец Вишонек бяха призовани за свидетели на тази клетва.
Но княгинята, която не разбираше сватба без някаква веселба, донесе вино — и взеха да пият. Нощните часове минаваха един след друг. Збишко, като надви слабостта си, прегърна отново Дануша и каза:
— Щом Исус Христос те даде на мене, никой не може да ми те отнеме, но все пак ми е мъка, че заминаваш, ягодке моя мила.
— Ще дойдем с татко в Чеханов — отговори Дануша.
— Само болест някаква да не те налегне или нещо друго… Да те пази бог от зли премеждия… Трябва да идеш в Спихов — знам… Ей!… На бога всевишния и на милостивата господарка трябва да благодаря, че си вече моя, защото никаква човешка сила не може да разкъса брака.
Но понеже бракът се сключи през нощта и тайно и понеже веднага след него трябваше да дойде раздялата, понякога една особена тъга обхващаше не само Збишко, но и всички други. Разговорът се прекъсваше. От време на време огънят в камината отслабваше — и главите потъваха в мрак. Тогава отец Вишонек слагаше на жаравата нови дървета, а когато в огъня запишеше нещо жаловито, както често се случва при сурови дърва, казваше:
— Каеща се душо, какво искаш?
Отговаряха му щурците, а после и засиленият пламък, който изкарваше от сянката безсънните лица, отразяваше се в доспехите на пан дьо Лорш и осветяваше бялата рокля и безсмъртничетата на главата на Дануша.
Кучетата на двора почнаха отново да лаят по посока на гората като срещу вълци.
И колкото нощта преваляше, толкова по-често настъпваше мълчание, докато най-после княгинята каза:
— Боже мой! Тъй ли трябва да бъде след сватба? По-добре тогава да отидем да спим, но щом трябва да останем до съмване, поне посвири ни на лютничката, цветенце, за последен път, преди да заминеш — на мене и на Збишко.
Дануша, която усещаше умора и сънливост, се зарадва, че ще може с нещо да се поразведри, та се затече за лютнята, върна се с нея след малко и седна до леглото на Збишко.
— Какво да посвиря? — запита тя.
— Какво ли? — каза княгинята. — Какво друго, ако не онази песен, която пя в Тинец, когато Збишко те видя за пръв път!
— Ей, помня и до гроб няма да забравя — рече Збишко. — Щом се случеше да я чуя някъде, сълзи потичаха от очите ми.
— Тогава ще я изпея! — рече Дануша.
И веднага почна да свири на лютнята, а сетне вдигна както винаги главица нагоре и запя: