Но душата на рицаря се стремеше към младата му жена. Наистина неизмерима утеха му донасяше мисълта, че Дануша е негова и че никаква човешка сила не ще може да му я отнеме, но от друга страна тази същата мисъл увеличаваше копнежа му. По цели дни той въздишаше за минутата, в която ще бъде възможно да напусне замъка, и размисляше какво ще прави тогава, къде ще отиде и как да спечели на своя страна Юранд. Често го обхващаше мъчително безпокойство, ала изобщо бъдещето му се представяше радостно. Да обича Данушка и да сваля шлемове с паунови пера — ето в що трябваше да се състои животът му. Често пъти му идеше да се поразговори за това с чеха, когото бе обикнал, но забеляза, че чехът, предаден с цялата си душа на Ягенка, не обичаше да говори за Дануша, а сам Збишко, обвързан с тайната, не можеше да му разкаже всичко, което се бе случило.
Здравето му обаче се подобряваше с всеки измина ден. Една седмица преди Коледа той за пръв път възседна кон и макар да усети, че не може да направи това въоръжен, все пак се насърчи. Не се надяваше впрочем, че скоро ще му се наложи да надене броня и шлем, а в най-лошия случай се утешаваше с мисълта, че скоро ще има сили и за това. За да убие времето, в стаята се опитваше да вдига меча и му се удаваше доста добре само секирата се оказа доста тежка за него, но допущаше, че като хване дръжката й с двете ръце, ще успее вече да замахне както трябва.
Най-сетне, два дни преди Бъдни вечер, той заповяда да натоварят колите, да оседлаят конете и съобщи на чеха, че ще заминат за Чеханов. Верният оръженосец се поугрижи, защото дърво и камък се пукаше от мраз, но Збишко му рече:
— Тая работа не е за твоята глава, Главчо (така той наричаше Хлава). Няма какво да правим вече в тоя замък, а и да се разболея, в Чеханов ще има кой да ме гледа. Пък аз ще тръгна не с кон, а на шейна, заровен до шия в сено и покрит с кожи, и чак когато видим Чеханов, ще се прехвърля на кон.
Така и стана. Чехът вече беше опознал своя млад господар и знаеше, че не е добре да му се противи, а още по-лошо е да не изпълни веднага заповедта му, ето защо след един час те потеглиха. Когато вече тръгваха, Збишко видя, че Сандерус се настанява в шейните заедно със сандъците си, и му рече:
— А ти какво си се прилепил до мене като репей за овча опашка?… Нали казваше, че ще идеш в Прусия?
— Казвах, че искам да ида в Прусия — рече Сандерус, — но как да тръгна сам за нататък в такива снегове? Вълците ще ме изядат, преди да е изгаснала първата звезда, а тук няма защо да оставам. Моето място е в града — да будя благочестие у хората, да ги снабдявам със свети стоки и да ги спасявам от дяволските мрежи, както съм се заклел на отеца на цялото християнство в Рим. А освен това аз страшно обикнах ваша милост и няма да ви оставя, преди да замина за Рим, защото може да се случи и някоя услуга да ви направя.
— Той винаги е готов за вас, господарю, да си хапне и да си пийне — подхвърли чехът — и най-много обича такава услуга да ви направи. Но ако в Пшаснишката гора ни нападне твърде голяма глутница вълци, ние ще им го хвърлим, за похапка, защото той за нищо по-добро не става.
— Пък вие гледайте да не би грешната ви дума да замръзне на мустаците ви — отвърна Сандерус, — защото такива ледени висулки само в адския огън се топят.
— Хайде де! — рече Главчо и обърса с ръкавица мустаците си, които едва бяха наболи. — По-напред ще опитам да сгрея пивото при първата почивка, само че на тебе няма да дам.
— А в заповедите е казано: жадния да напоиш. Ето нов грях!
— Тогава ще ти дам цяло ведро вода, а засега на ти това, което имам подръка.
При тия думи той събра сняг, колкото може да се сграбчи с двете ръкавици, и го хвърли в брадата на Сандерус, но той се отклони и каза:
— И без вас ще мине в Чеханов, защото там има вече едно опитомено мече, което знае да замеря със сняг.
Така се дразнеха те един другиго, при все че доста се обичаха взаимно. Збишко обаче не забрани на Сандерус да ги придружава, защото тоя чудноват човек го забавляваше и изглеждаше, че е наистина привързан към него. И те потеглиха от горския замък едно ясно утро в такъв голям мраз, та трябваше да наметнат конете. Цялата околност беше покрита с дълбок сняг. Покривите на хижите едва се виждаха под него, а някъде димът изглеждаше, че излиза направо от белите преспи и се издига нагоре на струя, розова от лъчите на зората и разширена на върха като китка пера на рицарски шлем.