Збишко пътуваше в кола, първо — за да пести силите си, а, второ — поради големия студ, от който човек можеше по-лесно да се запази в постланата със сено и кожи кола. Той заповяда на Главчо да седне до него и да държи готов арбалет, за да пъди вълците, и му заприказва весело.
— В Пшасниш — каза той — само ще нахраним конете, ще се постоплим и веднага ще продължим пътя.
— За Чеханов ли?
— Най-първо в Чеханов, за да се поклоним на княза и княгинята и да присъствуваме на службата.
— А после? — попита Главчо.
Збишко се усмихна и отвърна:
— После, кой знае, може и в Богданец.
Чехът го погледна учуден. В главата му блесна мисълта, че може би младият господар се е отказал от Юрандовата щерка, и това му се стори доста близо до истината, понеже тя си бе заминала, а до ушите на чеха в горския замък бе достигнал слухът, че владелецът на Спихов бил против младия рицар. И затова верният оръженосец се зарадва, защото, ако и да обичаше Ягенка, той гледаше на нея като на небесна звезда и беше готов да изкупи щастието й дори с цената на собствената си кръв. Той бе обикнал също и Збишко и с цялата си душа желаеше да служи и на двамата до смъртта си.
— Значи, ваша милост, ще се задържите по-дълго в родната земя! — каза той радостно.
— Как мога да остана там — отговори Збишко, — като съм извикал на двубой тия кръстоноски рицари, а преди тях и Лихтенщайн. Дьо Лорш казваше, че навярно магистърът ще покани краля да му гостува в Торун, та ще се присъединя към кралската свита — и смятам, че в Торун пан Завиша от Гарбов или пан По-вала от Тачево ще ми измолят от нашия господар разрешение да се бия с тези калугери. Те непременно ще излязат с оръженосците си, та и ти ще имаш случай да се биеш.
— По-добре и аз сам да бях станал калугерче, ако трябваше да бъде иначе — отвърна чехът.
Збишко го погледна със задоволство.
— Ех, няма да бъде добре на онзи, който ти попадне под копието. Господ ти е дал страшна сила, но зле ще направиш, ако много се надуваш с нея, защото на истинския оръженосец прилича да бъде скромен.
Чехът кимна с глава в знак, че със силата си няма да се надува, но и няма да я скъпи срещу немците, а Збишко продължаваше да се усмихва, но вече не на думите на оръженосеца, а па своите собствени мисли.
— Старият пан ще се зарадва, когато се върнем — рече след малко Главчо, — и в Згожелице също ще се радват.
Збишко си представи Ягенка тъй ясно, като че седеше до него в шейната. Това се случваше всякога, когато си спомнеше за нея случайно — виждаше я необикновено ясно…
„Не! — каза си той. — Тя няма да се зарадва, защото, ако се върна в Богданец, то ще е с Данушка, пък тя нека вземе другиго…“ Тук пред очите му се мярнаха Вилк от Бжозова и младият Чтан от Рогов — и изведнъж му стана неприятно при мисълта, че девойката може да попадне в ръцете на един от тези двамата. „Да беше намерила някой друг по-добър — си казваше в душата той, — защото те са пияници и комарджии, а момичето е добро.“ Помисли си още, че на чичо му ще бъде страшно тежко, когато научи всичко, което стана, ала се утеши веднага с мисълта, че Мачко държеше преди всичко за рода и богатството, което би могло значително да издигне рода. Ягенка беше наистина по-близо, защото една межда ги делеше, но затова пък Юранд беше по-голям владелец от Зих от Згожелице и лесно бе да се предвиди, че Мачко няма дълго да се сърди за тази връзка, толкова повече, като знаеше за любовта на братанеца си и колко той е задължен на Дануша… Ще помърмори, а после ще се радва и ще почне да обича Данушка като свое дете!
И изведнъж сърцето на Збишко затупа от привързаност и от копнеж за чичо си, който бе човек суров, но все пак го обичаше като зеницата на окото си: в битките бе пазил повече него, отколкото себе си, за него вземаше плячка, за него събираше богатство. Двамата бяха самотници. Роднини дори нямаха освен далечни като абата, та когато се случваше временно да се разделят, единият без другия не знаеше какво да прави, а особено старият, който нищо вече не желаеше за себе си.
„Ей, ще се радва, ще се радва! — си повтаряше Збишко. — Аз само искам и Юранд да ме приеме така, както той би ме приел.“ И се опитваше да си представи какво ще каже и ще направи Юранд, когато се научи за венчавката. В тази мисъл имаше някакво безпокойство, но не голямо, защото вече нямаше връщане. Нали на Юранд не подобава да го извика на двубой, а пък възпротиви ли се много, Збишко би могъл да му отговори така: „Съгласете се, докато ви моля, защото вашето право над Данушка е човешко, а моето — божие и не ваша е тя сега, а моя.“ Нещо там бе чувал на времето от някакъв духовник, познавач на Светото писание, че жената е длъжна да остави баща си и майка си и да тръгне с мъжа си, та чувствуваше, че той е по-силният. Все пак не вярваше, че между него и Юранд ще се стигне до упорито несъгласие и озлобление, защото смяташе, че много ще допринесат молбите на Дануша, а така също, ако не и повече — застъпничеството на княза, чийто поданик бе Юранд, и на княгинята, която той обичаше като покровителка на детето му.