В Пшасниш ги съветваха да останат да нощуват поради опасност от вълците, които през мразовитите нощи се събирали на такива големи глутници, та нападали дори цели кервани от пътници. Збишко обаче не искаше да се съобразява с това, защото в странноприемницата случайно срещна няколко мазовецки рицари със свитите им, които също отиваха при княза в Чеханов, и няколко въоръжени търговци от самия Чеханов, които караха натоварени със стока коли от Прусия. С такава голяма дружина нямаше опасност и те потеглиха през нощта, при все че надвечер се яви внезапно вятър; той докара облаци и започна виелица. Пътуваха близо един до друг, но така бавно, та Збишко почна да мисли, че няма да стигнат за Бъдни вечер. На някои места трябваше да разравят преспите, защото конете не можеха да минат през тях. За щастие те не изгубиха пътя през гората. Обаче едва по мръкнало на другия ден съзряха Чеханов.
Може би щяха да скитат около града всред снежните облаци и свиренето на вихрите, без да подозират, че са вече до него, ако не бяха огньовете, които горяха на хълма, дето се строеше нов замък. Такива огньове се кладяха на Бъдни вечер, но никой вече не знаеше добре дали за гостите или по някакъв старовремски обичай, пък и сега никой от Збишковите другари не мислеше за това, защото всички искаха да намерят колкото се може по-скоро подслон в града.
А в това време виелицата все повече се усилваше. Острият и мразовит вятър носеше грамадни снежни облаци, изтръгваше дървета, фучеше, вилнееше, подхващаше цели преспи и ги вдигаше нагоре, въртеше ги, разпръсваше ги, сипеше сняг върху колите, върху конете, шибаше пътниците по лицата като с остър пясък — н задържаше в гърдите дишането и думите им. Звукът на дървените дрънкалки, прикачени за стръките, съвсем не се чуваше, а вместо това във виенето и свиренето на вихрушката се долавяха някакви жаловити гласове като вълчи вой, като далечно цвилене на коне, а навремени като тревожни човешки викове за помощ. Капналите коне почнаха да се притискат един о друг и вървяха все по-бавно.
— Ей, бива си я виелицата! — рече със задъхан глас чехът. — Добре, господарю, че сме вече до града и че тези огньове горят, защото иначе щяхме да си патим.
— Който е в полето, смърт го чака — отвърна Збишко, — но ето че аз и огньове вече не виждам.
— Защото фъртуната не пропуща и светлината. Пък може да е отнесла главните и жарта.
В другите коли търговците и рицарите също си приказваха, че когото виелицата завари далече от човешки жилища, той утре вече няма да чуе камбаните. Но Збишко внезапно се обезпокои и каза:
— Не дай боже Юранд да е бил там някъде по пътя.
Чехът, при все че изцяло бе зает да търси с очи огньовете, като чу думите на Збишко, обърна глава и запита:
— Щеше ли да идва господарят от Спихов?
— Щеше.
— С дъщеря си ли?
— А огньовете наистина се изгубиха — отговори Збишко.
И действително огньовете бяха изгаснали, но на пътя, току до конете и до шейните, наскоро се явиха няколко ездачи.
— Защо се навирате? — извика предпазливият чех и хвана арбалета. — Кои сте вие?
— Хора на княза, изпратени за помощ на пътниците.
— Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков.
— Водете ни към града! — обади се Збишко.
— Никой ли от вас не е останал назад?
— Никой.
— Откъде идете?
— От Пшасниш.
— А други пътници не видяхте ли по пътя?
— Не сме виждали. Но може да се намерят по другите пътища.
— По всички пътища са изпратени хора. Карайте след нас. Отбили сте се от пътя. Вдясно!
И те обърнаха конете. Известно време се чуваше само свистенето на вихъра.
— Много ли гости има в стария замък? — попита след малко Збишко.
Най-близкият конник, като не дочу въпроса, се наведе към него:
— Какво казахте, пане?
— Питам дали князът има много гости.
— Както винаги: има доста.
— А владелеца от Спихов няма ли го?
— Няма го, но го чакат. Отидоха хора да го посрещат.
— С фенери ли?
— Къде ти при тоя вятър!
Но не можаха да продължат разговора, защото шумът от виелицата стана още по-силен.