— Същинска дяволска сватба! — обади се чехът. Збишко обаче му заповяда да млъкне и да не произнася името на нечестивия.
— Не знаеш ли — каза той, — че по такива празници дяволската сила слабее и че дяволите се крият в копките на леда? Така веднъж при Сандомеж едни рибари срещу Коледа хванали един дявол в мрежата си. Той държал в муцуната си една щука, но щом се разнесъл звукът на камбаните, веднага примрял, а те го били с тоягите чак до вечерта. Наистина виелицата е силна, но то е с разрешението на господа Исуса, който, види се, иска утрешният ден да бъде още по-радостен.
— Ех! Били сме досами града, но ако не бяха тия хора, щяхме да се въртим може би и досред нощ, защото вече се бяхме отбили от пътя — отговори Хлава.
— Защото огънят изгасна.
Сега те наистина влязоха в града. Снежните преспи там по улиците бяха още по-големи, толкова големи, че на много места почти закриваха прозорците, поради което пътниците се бяха лутали близо около града и не бяха видели светлини. Но пък вихърът тук се усещаше по-малко. Улиците бяха пусти: гражданите вече седяха на коледните трапези. Пред някои къщи имаше облечени с кози кожи момчета-коледари, които носеха дървена къщичка и въпреки виелицата пееха коледни песни. На площада също се виждаха хора, обвити със слама от грах и преоблечени като мечки, но изобщо беше пусто. Търговците, които придружаваха Збишко и другата шляхта по пътя, отседнаха в града, а останалите продължиха пътя си към стария замък, в който живееше князът и който имаше вече стъкла на прозорците, та въпреки виелицата им светна весело, когато го доближиха.
Подвижният мост над рова беше спуснат, защото старите времена на литовските нападения бяха вече минали, а кръстоносците, които предвиждаха война с полския крал, сами търсеха приятелството на мазовецкия княз. Един от княжеските хора затръби с рог и портите се отвориха веднага. При тях имаше петнайсетина стрелци, но по стените и бойниците не се виждаше жива душа, защото князът бе позволил на стражата да слезе оттам. Гостите посрещна старецът Мрокота, сам пристигнал преди два дни, поздрави ги от името на княза и ги заведе по стаите, дето можеха да се облекат както трябва за трапезата.
Збишко почна веднага да го разпитва за Юранд от Спихов, а той отвърна, че го няма още, но му се надяват, защото бил обещал да дойде, пък ако е заболял по-тежко, щял е да съобщи. Изпратили обаче няколко конника да го посрещнат, защото такава виелица и най-старите хора не помнят.
— Значи, може скоро да пристигнат.
— Вярвам, че скоро. Княгинята поръча да сложат за тях блюда на общата трапеза.
При все че всякога се страхуваше малко от Юранд, Збишко се зарадва в сърцето си и си каза: „Той може да прави каквото си ще, но все пак пристига моята жена, моята невяста, моята най-мила Данушка!“ И когато си повтаряше това, едва можеше да повярва на собственото си щастие. После помисли, че тя може там вече да му е признала всичко, че може да го е склонила и предумала да я даде веднага. „И наистина какво друго му остава да прави? Юранд е човек мъдър и знае, че дори и да не се съгласи, аз пак ще я взема, защото моето право е по-силно.“
Докато се преобличаше, той разговаряше с Мрокота и питаше за здравето на княза, а особено на княгинята, която той още от Краков бе обикнал като своя лайка. Зарадва се, като узна, че в замъка всички са здрави и весели, при все че княгинята тъгувала много за своята мила певица. Сега на лютия й свирела Ягенка, която княгинята доста обичала, но все пак не така.
— Коя Ягенка? — попита учуден Збишко.
— Ягенка от Длуголяс, внучка на стария пан от Длуголяс. Хубава девойка, в която се влюби онзи лотарингец.
— Значи, пан дьо Лорш е тук?
— А къде ще бъде? Нали от горския замък дойде тук и си седи, защото му е добре. Нашият княз никога не остава без гости.
— Драго ми е да го видя, защото той е рицар, когото човек в нищо не може да укори.
— И той също ви обича. Но да вървим, защото князът и княгинята ще седнат ей сега на трапезата.
И тръгнаха. В стаята за ядене на двете камини говяха грамадни огньове, поддържани от слугите, и гъмжеше вече от гости и дворяни. Князът влезе пръв, придружен от воеводата и няколко приближени. Збишко му е поклони до колене и му целуна ръка.
А той го целуна по главата, после го отведе малко настрана и каза:
— Зная вече всичко. Изпърво ме доядя, че сте го оправили без мое разрешение, но наистина не е имало и време, защото аз тогава бях във Варшава, дето смятах да прекарам и празниците. А пък всеки знае, че щом жена се заеме с нещо, не й се противи, защото смята да успееш. Княгинята ви обича като майка, пък аз предпочитам всякога да и угодя, вместо да се противя, за да не й създавам тъга и плач.