— Говорете — каза тя след късо мълчание.
И брат Хидулф почна разказа си:
— Имало в езическите времена един могъщ граф, когото заради голямата му хубост наричали Валгеж Красни. Цялата тази страна, додето поглед стига, била негова, във време на война освен пешаци водел със себе си по сто копиеносци, защото всички владелци на запад чак до Ополе и на изток до Сандомеж били негова васали. Стадата му били неизброими, а в Тинец имал кула, пълна до върха с пари, както сега имал кръстоносците в Малборг.
— Зная, имат! — прекъсна го княгиня Данута.
— И бил той цял великан — продължи монахът, — дъбове с корени изтръгвал, а по хубост, в свирене на лютня и по пеене никой в цял свят не можел да му съперничи. А веднъж, когато бил при двора на френския крал, в него се влюбила кралската дъщеря Хелгунда, която баща й за слава божия искал да прати а манастир, и избягала с него в Тинец, дето двамата заживели в греховен съюз, защото никой свещеник не искал да ги венчае по християнски обред, А във Вислица тогава живял Вислав Хубави, от рода на крал Попел. Когато веднъж Валгеж Красни отсъствувал, Вислав опустошил Тинец като графство, Валгеж го победил и го докарал в Тинец пленник, без да помисли, че всяка жена, която види веднъж Вислав, готова веднага да се откаже от баща, от майка и от мъжа си, само да насити своята страст. Така станало и с Хелгунда. Тя веднага измислила за Валгеж такава примка, че той, ако и да бил великан и дъбове с корените изскубвал, не можал да я скъса — и го предала на Вислав, който го откарал във Вислица. Но Ринга, сестрата на Вислав, като чула пеенето на Валгеж в подземието, веднага се влюбила в него и го освободила от подземието, а той убил с меч Вислав и Хелгунда, хвърлил телата им на гарваните, а сам с Ринга се върнал в Тинец.
— Не е ли постъпил справедливо? — попита княгинята.
Но брат Хидулф отговори:
— Ако беше се покръстил и беше дал Тинец на бенедиктинците, може би господ би му простил греховете; но понеже не го сторил, земята го погълнала.
— Ами тогава имало ли е вече бенедиктинци в Кралството?
— Бенедиктинци в това кралство още нямало, защото тогава тук са живели само езичници.
— Тогава как би могъл да се покръсти и да даде Тинец?
— Не е можел — и именно за това е осъден в ада за вечни мъки — отговори важно монахът.
— Вярно! Право казва! — обадиха се няколко гласа.
В това време стигнаха до главните манастирски порти, дето сам абатът чакаше княгинята начело на многобройна свита монаси и шляхтичи. Светски лица като икономи, съдии, администратори и всякакви чиновници в манастира имаше всякога. Също така множество дворяни и дори могъщи рицари управляваха обширни манастирски земи по изключително васално право в Полша — и като васали на драго сърце живееха при двора на своя сюзерен, където от високия клир можеха лесно да получат подаръци, привилегии и всякакви благодеяния, които често пъти зависеха от някоя дребна услуга, от ловко казана дума или от доброто настроение на могъществения абат. Подготвяните в столицата тържества бяха събрали много такива васали и от по-далечни места, а ония, на които бе мъчно поради навалицата да си намерят място в краковските странноприемници, бяха се настанили в Тинец. По тази причина „абатът на сто села“ имаше възможност да поздрави княгинята, придружен от още по-многобройна свита от друг път.
Той беше човек с висок ръст, със сухо умно лице, с глава, обръсната отгоре, а по-долу, над ушите, обкръжена с венец от прошарена коса, На челото си имаше белег от рана, получена, види се, в младите рицарски години, Очите му бяха пронизителни и гледаха гордо изпод черните вежди Облечен беше с расо, както и останалите монаси, но върху него имаше черен плащ, подплатен с пурпурен плат, а на шията си носеше златна верижка, на която висеше също така златен кръст, украсен със скъпоценни камъни — знак на абатския сан. Цялата му осанка издаваше човек горд, самоуверен и навикнал да заповядва.
Княгинята обаче той поздрави любезно и дори с покорност, защото помнеше, че мъжът й произхожда от онзи род мазовецки князе, от който произхождаха кралете Владислав и Кажимеж, а по женска линия и сегашната кралица, господарката на едно от най-големите кралства в света. Затова той прекрачи прага на портите, наведе ниско глава, а после благослови Ана Данута и целия й двор с мъничко златно ковчеже, което държеше в пръстите на дясната си ръка, и каза:
— Поздравявам те, милостива госпожо, на скромния манастирски праг. Нека свети Бенедикт Нурсийски, свети Маур, свети Бонифаций и свети Бенедикт Аниански, а също и Йоан Толомейски — нашите покровители, които живеят във вечна светлина, да те дарят със здраве и щастие и да те благославят по седем пъти на ден до края на твоя живот.