Збишко още веднъж се поклони ниско на княза.
— Дай боже да служа добре на ваше княжеско височество.
— Хвала на бога, че си вече здрав. Кажи на княгинята колко благосклонно те приех и тя ще се зарадва бога ми! Нейната радост е и моя радост! На Юранд също ще кажа за тебе добра дума и мисля, че ще даде разрешение, защото и той обича княгинята.
— И да не иска да даде, моето право е по-силно.
— Твоето право е по-силно и той трябва да се съгласи, но може да ви откаже благословията си. Насила никой не може му я изтръгна, а без бащина благословия няма и божия.
Разтъжи се Збишко, като чу тези думи, защото досега не бе помислял за това. Но тъкмо тогава влез княгинята с Ягенка от Длуголяс и с други придворни девойки и той се затече да се поклони на господарка та, а тя го поздрави още по-ласкаво от княза и веднага му заговори за очакваното идване на Юранд. Ето на, и блюда за тях има поставени; и хора са изпратени, за да ги преведат през виелицата. С вечерята не може да се чака повече, защото „господарят“ не обича това, но те навярно ще пристигнат, преди да се е свършила вечерята.
— Колкото за Юранд — каза княгинята, — ще стане според както е по-сгодно. Аз ще му кажа всичко или днес, или утре след литургията, а князът също обеща, че ще прибави и своята дума. Юранд е непреклонен, но не за ония, които обича, не и за ония, на които е задължен.
И тя почна да съветва Збишко как да се държи с тъста си, да не би — не дай боже — да го обиди и доведе до ожесточение. Изобщо тя очакваше добър край, но човек, който познава по-добре света и вижда по ясно от Збишко, щеше да забележи в думите й известна безпокойство. То се дължеше може би на това, че панът от Спихов беше изобщо мъчен човек, а може би княгинята почваше да се тревожи малко, задето ги нямаше толкова дълго време. Виелицата навън ставаш все по-страшна и всички казваха, че когото връхлети в открито поле, той може и там да си остане. На княгинята обаче мина през ума и друго предположение: може би Данушка да е признала на баща си, че е вече венчана със Збишко, а Юранд, обиден от това, решил изобщо да не идва в Чеханов. Но тя не искаше да сподели със Збишко тези си мисли, пък и нямаше време за това, защото слугите започнаха да донасят яденето и да го слагат на масата. Все пак Збишко успя да падне още веднъж в краката й и да я попита:
— А като пристигнат, как ще бъде, милостива господарке? Мрокота ми каза, че за Юранд е отредена отделна стая, дето и за оръженосците му ще се намери сено за постилка. Ами тогава как ще бъде?…
А княгинята се изсмя, удари го излеко по лицето с ръкавицата си и каза:
— Мълчи! Какво още? Я го виж ти!
И отиде при княза, пред когото придворните прислужници на трапезата вече бяха отдръпнали креслото, за да може да седне на него. Преди това обаче един от тях му подаде плоско блюдо, пълно с тънко нарязани хлебчета и просфори, които князът трябваше да раздаде на гостите, придворните и слугите. Друго такова блюдо държеше за княгинята един хубав юноша, син на сохачевския кащелян. На противоположната страна на масата стоеше отец Вишонек, който трябваше да благослови сложената върху ароматно сено вечеря. Изведнъж на вратата се показа покрит със сняг човек и почна да вика високо:
— Милостиви господарю!
— Какво има? — рече князът, недоволен, че му прекъсват обреда.
— На Радзановския път има затрупани някакви пътници. Трябват ни много хора, за да ги изровим.
Всички се изплашиха, като чуха това. Разтревожи се и князът и извика на сохачевския кащелян:
— Конници с лопати, бързо! — После се обърна към вестителя: — Много ли са затрупаните?
— Не можахме да разберем. Навярно много. Има коне и шейни. Голяма свита.
— Не знаеш ли чии са?
— Хората казват: на владелеца от Спихов.
X
Като чу грозното известие и без да иска дори разрешение от княза, Збишко се затече към конюшните и заповяда да оседлаят конете. Чехът, който като оръженосец от благороден произход беше заедно с него в залата, едва успя да се върне в стаята и да донесе кожуха от лисича кожа; обаче той и не се опита да задържи младия си господар, защото имаше вроден здрав разум и знаеше, че опитът му не ще сполучи, а забавянето може да се окаже пагубно. Затова възседна втория кон, грабна от вратаря при портите няколко факли и те веднага тръгнаха заедно с княжеските хора, които старият кащелян много скоро приготви. Извън портите ги обгърна непроницаема тъма, но виелицата им се стори поутихнала. Може би и те щяха да се заблудят веднага щом се озоваха вън от града, ако не беше онзи човек, който пръв съобщи за станалото и който сега ги водеше бързо и уверено, защото имаше куче, което вече познаваше пътя. В откритото поле вихърът почна отново да ги шиба остро по лицата главно защото препускаха в галоп. Пътят беше навеян със сняг и на места тъй затрупан, та трябваше да се забавя ездата, понеже конете затъваха до корем. Княжеските хора запалиха факли и фенери и яздеха посред дима и пламъците, които вятърът раздухваше с такава сила, като че искаше да ги откъсне от смолистите главни и да ги разнесе по поля и гори. Пътят беше дълъг — те минаха най-близките до Чеханов села, после Недзобож, след което завиха към Радзанов. Оттатък Недзобож обаче бурята започна наистина да утихва. Пристъпите на вихъра станаха по-слаби и не носеха вече със себе си цели облаци сняг. Небето се проясни. Поваля още известно време сняг, но скоро престана. После тук-таме в пролуките между облаците заблещукаха звезди. Конете почнаха да пръхтят, ездачите започнаха да дишат по-свободно. Звездите всяка минута ставаха все повече, а мразът се усилваше. След около половин час бурята утихна напълно.