Рицарят дьо Лорш, който яздеше редом със Збишко, почна да го утешава, като казваше, че навярно Юранд в момента на опасността се е погрижил преди всичко за спасението на дъщеря си и ако откопаят всички други умрели, нея ще намерят непременно жива, а може би и заспала под кожите. Но Збишко малко го разбираше, пък нямаше и време да го слуша, защото след минута водачът, който яздеше отпред, се отби от пътя.
Младият рицар избърза към него и го попита:
— Защо се отбиваме?
— Защото ги е затрупало не на пътя, а ей там. Виждате ли, пане, оня елшак?
При тия думи той показа с ръка една горичка, която се тъмнееше в далечината и можеше да се види лесно в бялата снежна равнина, защото облаците бяха отбулили луната и нощта стана светла.
— Изглежда, че са се отклонили от пътя.
— Загубили са пътя и са яздили в кръг около реката. По време на снежна фъртуна лесно се случва такова нещо. Яздили, яздили, докато конете рухнали.
— Ами как ги намерихте?
— Кучето ни заведе.
— Няма ли наблизо някакви хижи?
— Има, но отвъд реката. Тук много наблизо е реката Вкра.
— Карай по-скоро! — извика Збишко.
Но по-лесно беше да се заповяда, отколкото да се изпълни заповедта, защото при все че мразът се усилваше, по полето имаше още незамръзнал сняг, пръхкав, току-що навеян и дълбок, в който конете затъваха до над коленете. Ето защо трябваше да се движат бавно. Внезапно чуха кучешки лай, а право пред тях изникна дебело криво стъбло на върба, над което при лунната светлина се светлееше корона от безлистни клони.
— Онези са по-нататък — каза водачът, — близо до елшака; но и тук трябва да има нещо.
— Има пряспа под върбата. Я светнете!
Няколко княжески хора слязоха от конете и почнаха да осветяват с факлите и веднага един от тях извика:
— Човек под снега! Вижда се глава, ето тук!
— Има и кон! — завика тутакси друг.
— Откопайте ги.
Лопатите почнаха да се забиват в снега и да го отхвърлят настрани.
Скоро под дървото се показа седнала фигура на човек с наведена на гърди глава и с дълбоко нахлузен на лице калпак. Едната ръка държеше юздата на коня, който лежеше до него със заровени в снега ноздри. Изглежда, че човекът се беше отделил от дружината, за да стигне по-бързо до някое селище и да докара помощ, а когато конят паднал, той се скрил под върбата на завет от вятъра и там замръзнал.
— Светни! — извика Збишко.
Слугата поднесе факела към лицето на замръзналия, но беше мъчно да се разпознаят отведнъж чертите му. Едва когато друг слуга вдигна нагоре наведената му глава, от всички гърди се изтръгна общият вик:
— Панът от Спихов!
Збишко заповяда на двама души да го вземат и го отнесат за помощ в най-близката хижа, а сам той, без да губи нито миг, препусна заедно с останалите хора и с водача да спаси другите затрупани пътници. По пътя си мислеше, че там ще намери Данушка, своята жена, може би безжизнена, и напрягаше последните сили на коня, който затъваше в снега до гърдите. За щастие мястото не беше далече — не повече от хиляда крачки. От тъмнината се обадиха гласове на хората, които бяха стигнали по-рано при засипаните: „Ето ги!“ Збишко пристигна и скочи от коня:
— Бързо лопатите!
Останалите на стража вече откопаха две шейни. Конете и хората в тях бяха замръзнали без надежда за спасение. Де бяха другите коли, можеше да се познае по снежните могилки, но не всички шейни бяха изцяло затрупани. При някои се виждаха коне, опрени с корем върху преспите, като че ли напънали се да тичат и замръзнали при последно усилие. Пред един впряг стоеше човек с копие в ръка, потънал до пояс в снега, неподвижен като стълб; при други слугите бяха умрели до конете, хванали ги отпред за юздите. Изглежда, че смъртта ги бе издебнала тъкмо когато са искали да измъкнат конете от снежните купчини. Една от шейните на самия край на кервана не беше никак засипана. Коларят седеше отпред прегърбен, с ръце на ушите, а отзад лежеха двама души: дългите снежни гребени, навеяни напреко през гърдите им, се съединяваха със съседната пряспа и ги покриваха като със завивка, а те изглеждаха, че спят тихо и спокойно. Но други бяха загинали в борба до последни сили с виелицата, защото бяха замръзнали в пози на силен напън. Някои шейни бяха преобърнати; на някои бяха счупени тегличите. Лопатите откриваха все по-нови конски гърбове, изпънати като лъкове, или муцуни, вбити със зъбите в снега, а също хора в шейните и вън от тях, но нито в една не се намериха жени. Збишко ту работеше с лопатата, та пот обливаше челото му, ту светваше в лицата на труповете с разтуптяно сърце дали няма да види между тях любимото лице — всичко напразно! Пламъкът осветяваше само страшните мустакати лица на спиховските бойци, нито Дануша, нито друга някаква жена имаше някъде.