„Какво значи това?“ — се питаше учуден младият рицар.
И викаше към хората, които работеха на друга страна, да ги пита дали те не са намерили нещо; но и те бяха намерили само мъже. Най-сетне работата се свърши. Слугите впрегнаха в шейните своите коне, седнаха отпреде и потеглиха с труповете към Недзобож, за да се опитат там в топла къща, ако е възможно, да съживят някого от замръзналите. Збишко остана с чеха и с двама души. Дойде му наум, че шейната на Дануша може би се е отделила от кервана. Ако в нейната шейна са били впрегнати най-добрите коне, както трябваше да се предполага, може би Юранд е заповядал да карат напред, а може би я беше оставил по пътя в някоя хижа. Збишко сам не знаеше какво да прави; във всеки случай реши да прегледа близките преспи и елшака, а след това да се върне и да търси по пътя.
Но в преспите не намериха нищо. В елшака само светнаха пред тях на няколко пъти вълчи очи, но никъде не попаднаха на следи от хора и коне. Полето между елшака и пътя беше сега осветено от блясъка на месеца и на бялата му тъжна повърхност наистина се виждаха отдалече тук-таме няколко по-тъмни петна, но то бяха пак вълци, които подушваха приближаващите се хора и бързо избягваха.
— Ваша милост — каза най-сетне чехът, — напразно се въртим тук и търсим, защото младата господарка от Спихов не е била в кервана.
— Да търсим по пътя! — отговори Збишко.
— Няма да я намерим и по пътя. Гледах аз добре из шейните дали няма някакви сандъци, а в тях женски премени. Нямаше нищо. Младата господарка е останала в Спихов.
Збишко беше поразен от верността на това разсъждение, та отвърна:
— Дай боже да е така, както казваш.
А чехът продължаваше да разсъждава умно:
— Ако тя беше някъде в шейните, господарят не би се отделил от нея или би я взел при себе си на коня и ние щяхме да я намерим при него.
— Да отидем там още веднъж — рече Збишко с разтревожен глас.
Дойде му наум, че може наистина да е било така, както казваше чехът. Ами ако не са търсили достатъчно грижливо! Ами ако Юранд е взел Данушка пред себе си на коня, а после, когато конят е паднал, Дануша се е отделила от баща си да търси някаква помощ за него! В такъв случай тя можеше да бъде някъде под снега наблизо.
Но Хлава като че отгатна тези му мисли и повтори:
— В такъв случай щяхме да намерим в шейните дрехи, защото тя не би отишла при двора само с дрехите на гърба си.
Въпреки тази уместна забележка те все пак отидоха при върбата, но нито под нея, нито на стотина-двеста крачки наоколо намериха нещо. Хората на княза бяха вече отнесли Юранд в Недзбож и околовръст беше съвсем пусто. Чехът подчерта още, че кучето, което тичаше с водача напред и което намери Юранд, би намерило и младата господарка. Тогава Збишко си отдъхна, защото почти се увери, че Дануша е останала в къщи. Той дори си обясни защо е станало така: Дануша навярно е признала всичко на баща си, а понеже той не бил съгласен с женитбата, нарочно я е оставил в къщи и е дошъл сам да изложи работата пред княза и да иска застъпничеството му пред епископа. При тая мисъл Збишко не можа да сдържи чувството на известно облекчение, дори и радост, защото си каза, че със смъртта на Юранд изчезват всички пречки. „Юранд не искаше, но господ поиска, а божията воля е всякога по-силна.“ Сега му оставаше само да отиде в Спихов и да вземе Данушка като своя, а след това да изпълни обета си, който на самата граница беше много по-лесно да изпълни, отколкото в далечния Богданец. „Божа воля! Божа воля!“ — повтаряше той в душата си. Но изведнъж се засрами от тази прибързана радост и като се обърна към чеха, каза: