— Наистина жално ми е за него и заявявам това високо.
— Хората казваха, че немците се боели от него като от смърт — отвърна оръженосецът.
И след малко попита:
— Сега в замъка ли ще се върнем?
— През Недзбож — отговори Збишко.
Щом влязоха в Недзбож, те отидоха в господарската къща, дето ги прие старият владелец Желех. Юранд не завариха там, но Желех им съобщи добра новина.
— Трихме го тук със сняг едва ли не до костите — рече той — и вино му наливахме в устата, после го парихме в банята, дето вече започна да диша.
— Жив ли е? — попита радостно Збишко, който при това известие забрави личните си дела.
— Жив е, но дали ще оживее, господ знае, защото душата не обича да се връща от сред път.
— А защо го откараха?
— Защото дойдоха хора от княза. Колкото пухени завивки имаше в къщи, с всичките го покриха и откараха.
— А не каза ли за дъщеря си нищо?
— Едва беше почнал да диша; не можеше още да говори.
— Ами другите?
— Другите са вече при господа на топло. Те горките не ще отидат на друга коледна служба освен на онази, която сам господ Исус ще отслужи на небето.
— Нито един ли не оживя?
— Нито един. Та влезте в стаята, вместо да приказваме на трема. Пък ако искате да ги видите, те лежат край огъня в стаята за слугите. Влезте вътре.
Но те бързаха и не искаха да влязат, при все че старият Желех настояваше, защото обичаше да лови хора, с които да си „побъбре“. Те имаха още доста път от Недзбож до Чеханов и Збишко гореше като в огън от нетърпение да види колкото се може по-скоро Юранд и да узнае нещо от него.
Затова те тръгнаха, като подкараха конете колкото можеха по-бързо по навеяния път. Когато пристигнаха, беше вече след полунощ и службата в параклиса на замъка беше вече на свършване. До ушите на Збишко стигна мучене на волове и врещене на кози, каквито звукове според старинния обичай издаваха благочестивите хора за спомен на това, че Исус се е родил в обор. След службата при Збишко дойде княгинята с посърнало лице и почна разтревожена да го разпитва:
— Ами Данушка?
— Няма я. Юранд не е ли проговорил, защото, както чух, бил жив?
— Милосърдни Исусе!… Това е божие наказание и горко ни! Юранд не е проговорил и лежи като пън.
— Не се бойте, милостива господарке. Данушка е останала в Спихов.
— Отде знаеш?
— Защото нито в една шейна не се намери следа от нейни дрехи. А той не би я довел само с едно кожухче.
— Вярно, бога ми!
И веднага очите й светнаха от радост и тя извика след малко:
— Ей, божичко, който си се родил днес, виждам, че не гневът ти, а твоята благословия е над нас.
Идването на Юранд без девойката обаче я сепна и тя попита отново:
— Ами защо ли я е оставил?
Збишко й изложи предположенията си. Те й се видяха уместни и основателни, но не й внушиха особени опасения.
— Сега Юранд ще ни е задължен, че му спасихме живота — рече тя, — а по право и на тебе, защото н ти ходи да го откопаваш. Би трябвало камък да има в гърдите си, ако продължава да се противи! Тук има за него и предупреждение от бога да не се противопоставя на светото тайнство. Щом се свести и продума, веднага ще му кажа това.
— Трябва преди всичко да се свести, защото още не се знае защо не е взел Данушка. Ами ако е болна?
— Не говори неврели-некипели! Мене и без това ми е тежко, че я няма. Ако е била болна, той нямаше да тръгне!
— Вярно! — рече Збишко.
И отидоха при Юранд. В стаята беше горещо като в баня и много светло, защото в камината горяха огромни борови главни. Отец Вишонек бдеше над болния, който лежеше покрит с мечешки кожи, с бледо лице, със залепнала от пот коса и затворени очи. Устата му бяха отворени и той дишаше като че с мъка, но тъй силно, та дори кожите, с които беше покрит, се издигаха и спущаха от дъха му.
— Как е? — попита княгинята.
— Налях му в устата греяно вино — отговори отец Вишонек — и почна да се поти.
— Спи ли, или не спи?
— Може и да не спи, защото твърде тежко диша.
— А опитвахте ли се да му говорите?
— Опитвах се, но нищо не отговаря и аз мисля, че до съмване няма да продума.
— Ще чакаме до съмване — каза княгинята.
Отец Вишонек настояваше тя да отиде да си почине, но княгинята не искаше да го послуша. Желанието й беше винаги и във всичко, следователно и в грижите за болните, да достигне християнските добродетели на покойната кралица Ядвига и със своите заслуги да изкупи душата на баща си. Затова не пропущаше нито един случай в тая покръстена от векове страна да се покаже по-ревностна християнка от другите, та да накара да забравят, че се е родила езичница.