Освен това гореше я желанието да научи нещо от устата на Юранд за Дануша, защото не беше напълно спокойна за нея. И като седна до леглото му, почна да отмята броеницата си и да чете молитви, а после задряма. Збишко, който не беше още напълно здрав, а освен това се бе изморил пряко сили от нощната езда, последва наскоро примера й, та след един час и двамата спяха тъй дълбоко, че може би биха спали до сутринта, ако на съмване не ги беше събудил звънът на камбаната в параклиса на замъка.
Но тоя звън събуди и Юранд, който отвори очи, седна внезапно в леглото и почна да се оглежда наоколо, като премигваше.
— Слава на Исуса Христа!… Как се чувствувате? — каза княгинята.
Но той не беше се още свестил, защото я гледаше, като че не я познава, и след малко извика:
— Тука! Тука! Разкопайте пряспата!
— За бога: та вие сте в Чеханов! — обади се отново княгинята.
А Юранд намръщи чело като човек, който с мъка събира мислите си, и отвърна:
— В Чеханов ли?… Детето чака и… князът с княгинята… Данушке! Данушке!…
И внезапно затвори очи и падна пак на възглавниците. Збишко и княгинята се уплашиха да не би да е умрял, но в този същия миг гърдите му почнаха да се повдигат и спущат от дълбокото дишане като у човек, конто е обзет от дълбок сън.
Отец Вишонек сложи пръст на уста и даде знак с ръка да не го будят, след което прошепна:
— Може така да проспи целия ден.
— Да, но какво говореше? — попита княгинята.
— Каза, че детето му го чака в Чеханов — отговори Збишко.
— Защото не се е свестил — обясни свещеникът.
XI
Отец Вишонек се страхуваше дори да не би след второто събуждане на Юранд да го обхване треска и да му отнеме за дълго време съзнанието. Засега той обеща на княгинята и на Збишко, че ще им съобщи, когато старият рицар продума, и след тяхното излизане сам отиде да си почине. А Юранд се събуди чак на втория ден на Коледа, тъкмо преди пладне, но затова пък в пълно съзнание. Княгинята и Збишко бяха а стаята. Той седна на леглото, погледна ги, позна ги и рече:
— Милостива господарке!… За бога, аз в Чеханов ли съм?
— И проспахте празника — отвърна княгинята.
— Снеговете ме затрупаха. Кой ме спаси?
— Този рицар: Збишко от Богданец. Помните ли в Краков…
Юранд изгледа момъка със здравото си око и рече:
— Помня… А къде е Данушка?
— Нима тя не беше с вас? — попита с безпокойство княгинята.
— Как можеше да бъде с мене, когато аз идех при нея?
Збишко и княгинята се спогледаха, като мислеха, че Юранд още бълнува, сетне господарката рече:
— Опомнете се, за бога! Не беше ли девойката с вас?
— Девойката? С мене? — питаше смаяно Юранд.
— Защото вашите хора загинаха, но нея между тях не намерихме. Защо сте я оставили в Спихов?
А той повтори още веднъж, но вече с тревога в гласа:
— В Спихов? Та тя е при вас, милостива господарке, не при мене!
— Нали вие пратихте за нея в горския замък хора и писмо!
— Во имя отца и сина! — отговори Юранд. — Никога не съм пращал за нея.
Тук княгинята внезапно пребледня.
— Какво е това? — каза тя. — Уверен ли сте, че говорите в пълно съзнание?
— За бога, къде е детето ми? — извика Юранд и подскочи.
Щом чу това, отец Вишонек излезе бързо от стаята, а княгинята продължи:
— Слушайте: в горския замък пристигнаха въоръжени слуги с писмо от вас, за да вземат Данушка. В писмото се казваше, че вас през време на пожар ви ударила греда… че сте почти ослепял и искате да видите детето си… Взеха Данушка и заминаха…
— Горко ми! — извика Юранд. — Истината е, че никакъв пожар не е имало в Спихов, нито пък аз съм пращал за нея.
В това време се върна отец Вишонек с писмото, което подаде на Юранд, и попита:
— Не го ли е писал вашият свещеник?
— Не зная.
— А печатът?
— Печатът е мой. Какво е писано там?
Отец Вишонек прочете писмото. Юранд слушаше и се хващаше за косата, след което рече:
— Писмото е измислено!… Печатът е подправен! Горко на душата мм! Хванали са детето ми и ще го погубят?
— Кои?
— Кръстоносците!
— Боже мой! Трябва да се уведоми князът! Нека изпрати пратеници до магистъра! — извика княгинята. — Исусе милосърдни, спаси я и помогни!…
И като каза това, изтича с вик от стаята. Юранд скочи от леглото и почна трескаво да нахлузва дрехите на огромния си гръб. Збишко седеше като вкаменен, но след малко стиснатите му зъби почнаха да скърцат зловещо.
— Отде знаете, че кръстоносците са я отвлекли? — попита отец Вишонек.
— Ще се закълна в мъките господни!
— Почакайте!… Възможно е. Те идваха в горския замък да се оплакват от вас… Искаха възмездие срещу вас…