— Какво да правим ли? — каза панът от Длуголяс. — Нека Юранд отиде в Спихов. Ако са я отвлекли за откуп или за да я разменят с дьо Бергов, те трябва да съобщят това и ще го съобщят не другиму, а на Юранд.
— Отвлекли са я онези, които идваха в горския замък — рече князът.
— Магистърът ще ги даде под съд или ще им заповяда да се бият с Юранд.
— С мене трябва да се бият — извика Збишко, — защото аз пръв ги извиках!
А Юранд свали ръце от лицето си и запита:
— Кои от тях бяха в горския замък?
— Беше Данвелд и старият де Льове, и още двама братя: Готфрид и Ротгер — отговори свещеникът. — Те се оплакаха и искаха от княза да ви заповяда да пуснете пленения дьо Бергов… Но князът узна от дьо Фурси, че немците първи са ви нападнали, нахока ги и ги пусна да си отидат без нищо.
— Идете в Спихов — рече князът, — защото те там ще ви се обадят. Не са направили това досега, защото оръженосецът на този млад рицар изкълчил ръката на Данвелд, когато им отнесъл поканата за двубой. Идете в Спихов, а щом се обадят, съобщете ми. Те ще ви върнат детето заради дьо Бергов, но въпреки това аз ще си отмъстя, защото опозориха и мене, като я откраднаха от моя замък.
Тук гневът почна отново да го обзема, защото кръстоносците бяха наистина изчерпали всичкото му търпение, и след малко той добави:
— Ех, раздухваха, раздухваха огъня, но най-после ще си опарят муцуните!
— Ще отрекат! — повтори отец Вишонек.
— Щом веднъж съобщят на Юранд, че девойката е у тях, не ще могат да отричат — отговори малко нетърпеливо Миколай от Длуголяс. — Вярвам, че не я държат близо до границата и както с право забеляза Юранд, отвлекли са я в някой по-далечен замък или край морето, но щом има доказателство, че те са виновните, не ще могат да отрекат пред Магистъра.
А Юранд почна да си повтаря с някакъв чудноват и същевременно страшен глас:
— Данвелд, Льове, Готфрид и Ротгер…
Миколай от Длуголяс предложи още да се изпратят опитни и вещи хора в Прусия, които да разпитат в Щитно и в Йоханисбург дали дъщерята на Юранд е там и ако не е там, къде са я откарали. След това князът взе жезъла в ръка и излезе, за да даде потребните нареждания, а княгинята се обърна към Юранд с желание да го подкрепи с добра дума.
— Как сте сега? — попита го тя.
Известно време той не отговори нищо, като че не беше чул въпроса, а после изведнъж каза:
— Като че ли някой ме улучи в старата рана.
— Но надявайте се на милостта божия. Данушка ще се върне, щом им дадете дьо Бергов.
— И кръвта си не бих пожалил.
Княгинята се поколеба дали да му каже веднага за женитбата, но помисли малко и реши да не прибавя нови горчивини към тежкото нещастие на Юранд, а я обзе и някакъв страх. „Ще я търсят заедно със Збишко, нека той му каже при удобен случай — помисли си тя, — а сега Юранд може съвсем да се побърка.“ И предпочете да заговори за нещо друго.
— Не ни обвинявайте — рече тя. — Пристигнаха хора, облечени като ваши слуги, с писмо, скрепено с вашия печат, в което пишеше, че сте болен, че очите ви гаснат и че искате да видите още веднъж детето си. Как можехме да се възпротивим и да не изпълним бащината заповед?
А Юранд падна в краката й.
— Аз никого не обвинявам, милостива господарке.
— И знайте това, че бог ще ви я върне, защото неговото око бди над нея. Ще й прати той спасение, както й го прати при последния лов, когато свирепият тур се хвърли срещу нас — а господ Исус внуши на Збишко да ни защити. Сам той без малко не плати това с живота си и после дълго боледува, но избави и мене, и Данушка, за което князът му даде пояс и шпори. Виждате ли!… Ръката господна бди над нея. Аз мислех, че тя ще дойде с вас, че ще я видя, миличката, а пък то…
Гласът й затрепера и от очите й потекоха сълзи, а у Юранд сдържаното досега отчаяние избухна внезапно, стремително и страшно като вихър. Той сграбчи с ръце дългата си коса и почна да удря главата си о гредите на стената, да стене и да повтаря с хриплив глас:
— Исусе! Исусе! Исусе!
Но Збишко се затече към него, разтърси го с всичка сила за раменете и извика: