— Какво каза? — попита той.
— Казвам, че тя е моя съпруга и аз съм неин мъж.
Рицарят от Спихов закри с ръкавицата очите си, като че ослепял от неочакван гръм, после не отговори нищо и след малко пришпори коня, та излезе начело на кервана и продължи да язди в мълчание.
XIII
Но Збишко, който яздеше зад него, не можа да издържи за дълго и си каза: „По-добре да беше избухнал в гняв, отколкото да го сдържа.“ И той се приближи до него, побутна със стремето си неговото стреме и заговори така:
— Чуйте как стана това. Какво направи за мене Данушка в Краков, вие знаете, но не знаете, че в Богданец ми даваха Ягенка, дъщеря на Зих от Згожелице: Чичо ми Мачко искаше; нейният баща Зих искаше; и абатът, наш роднина и богаташ, също… Какво ще ви разправям надълго? Добра девойка и като сърна, и зестра добра има. Но това не можеше да стане. Жал ми беше за Ягенка, ала повече ми беше жал за Данушка — и вдигнах се аз, та при нея в Мазовия, защото, да ви кажа правото, не можех повече да живея без нея. Спомнете си как вие самият сте обичали, спомнете си и няма да ви се види чудно!
Тук Збишко прекъсна разказа си и очакваше някаква дума от устата на Юранд, но понеже той мълчеше, продължи да говори:
— В горския замък на лова господ ми помогна да спася и княгинята, и Данушка от тура. И княгинята тогава веднага каза: „Сега вече Юранд няма да се противи, защото как може да не ти се отплати за такъв подвиг?“ Но аз и тогава не мислех да я взема без вашето бащино позволение. Ех! Пък и невъзможно ми беше, защото свирепият звяр ме беше тъй смачкал, та за малко не ми изкара душата. А после, както знаете, дойдоха ония хора за Данушка да я отведат уж в Спихов, пък аз още от леглото не бях станал. Мислех, че вече никога не ще я видя. Мислех, че ще я вземете в Спихов и ще я дадете на някой друг. Нали в Краков бяхте против мене… И мислех си вече, че ще умра. Ех, могъщи боже, каква нощ беше тая! Нищо друго освен тъга! Мислех, че щом тя замине, слънцето вече не ще изгрее. Разберете човешката любов и човешката мъка…
И сълзи затрепераха в гласа на Збишко, но той имаше мъжко сърце, та се овладя и рече:
— Хората дойдоха за нея вечерта и искаха веднага да я вземат, но княгинята им заповяда да чакат до сутринта. Тогава именно господ ми внуши мисълта да се поклоня на княгинята и да я моля за Данушка. Мислех, че ако умра, ще ми остане поне тази утеха. Спомнете си, че девойката трябваше да замине, а аз оставах болен и на умиране. Нямаше и време да се иска позволение от вас. Князът вече бе напуснал горския замък, а княгинята се колебаеше, защото нямаше с кого да се посъветва. Но те двамата с отец Вишонек ме съжалиха — и отец Вишонек ни венча… Божа сила, божи закон…
А Юранд го прекъсна с глух глас:
— И боже наказание.
— Защо трябва да е наказание? — попита Збишко. — Не забравяйте, че бяха пратили за нея преди венчавката, та и да бяхме венчани, и да не бяхме, все щяха да я отвлекат.
Но Юранд пак не отговори нищо и яздеше затворен в себе си, мрачен и с такова вкаменено лице, та Збишко, ако и да беше почувствувал отначало облекчение, което настъпва всякога след разкриване на нещо дълго таено, най-сетне се изплаши и почна да си казва с все по-голямо безпокойство, че старият рицар упорито му се сърди и че отсега нататък те ще бъдат помежду си като чужди и враждебно настроени един към друг хора.
И го обхвана страшно угнетение. Никога, откак беше напуснал Богданец, не му бе ставало тъй тежко. Сега му се стори, че няма вече никаква надежда нито да склони Юранд, нито — което беше по-лошо — да спаси Дануша, че всичко е на вятъра и че занапред ще го сполетяват все по-големи нещастия и все по-големи злини. Но това угнетение не трая дълго или по-право — изведнъж се превърна в гняв, в желание за спор и борба съгласно с природата му, „Като не иска спогодба, казваше си той, мислейки за Юранд, нека бъде свада, нека бъде каквото ще!“ Й беше готов да се нахвърли върху самия Юранд. Обзе го жажда за бой с когото и да било и за каквото и да било, само да върши нещо, само да даде изблик на скръбта си, на горчивината и на гнева, само да намери що-годе облекчение.
Така те стигнаха до кръчмата, която беше на кръстопътя и се наричаше „Светулка“, дето Юранд на връщане от княжеския двор за Спихов обикновено се спираше, за да си починат хората и конете. Неволно той направи това и сега. След малко те двамата със Збишко се озоваха в отделна стая. Внезапно Юранд се спря пред малкия рицар, впи в него погледа си и запита:
— Значи, ти за нея пропътува дотук?
А той отговори почти сърдито:
— Да не мислите, че ще отрека?
И загледа Юранд право в очите, готов на гнева му да избухне с гняв. Но в лицето на стария боец нямаше злоба, имаше само тъга, почти безгранична.