— И детето ми си спасявал, нали? — попита той след минута. — И мене откопа?…
А Збишко го погледна с почуда и страх дали не му се е размътила нещо главата, защото Юранд повтаряше напълно същите ония въпроси, които му бе вече задавал по-преди.
— Седнете — каза той, — защото струва ми се, че сте още слаб.
Но Юранд вдигна ръце, сложи ги на раменете на Збишко и неочаквано ги притисна с всичка сила до гърдите си; а Збишко, като се опомни от минутното смайване, хвана го през кръста и те се държаха така дълго, защото ги приковаваха един към друг общата скръб и общото нещастие.
А когато се пуснаха, Збишко прегърна и коленете на стария рицар, после със сълзи на очи взе да му целува ръцете.
— Нали няма да бъдете вече против мене? — запита той.
А Юранд отговори:
— Бях против тебе, защото в душата си я бях обрекъл на бога.
— Вие сте я обрекли на бога, а бог — на мене. Да бъде волята му!
— Да бъде волята му! — повтори Юранд. — Но сега пи е потребно и неговото милосърдие.
— Кому ще помогне бог, ако не на бащата, който търси детето си, ако не на мъжа, който търси жена си? На разбойниците той няма да помага.
— При все това те я отвлякоха — отговори Юранд.
— Ще им дадете дьо Бергов.
— Ще дам всичко, каквото поискат.
Но при мисълта за кръстоносците у него се събуди веднага старата омраза и го обхвана като пламък, та след малко добави през стиснати зъби:
— И ще притуря нещо, каквото не искат.
— И аз в същото съм се заклел — отговори Збишко. — А сега трябва да бързаме за Спихов.
И почна да подканя да оседлаят по-бързо конете. Щом конете изядоха зобта, а хората се постоплиха малко в стаите, те продължиха пътя си, при все че се мръкваше. А понеже им предстоеше дълъг път и надвечер мразът се усили страшно, Юранд и Збишко, които още не бяха напълно оздравели, продължиха пътя си с шейна. Збишко разправяше за чичо си Мачко, за когото тъгуваше и съжаляваше, че го няма, защото сега еднакво би им послужило и неговото мъжество, и хитростта му, която против такива врагове е потребна много повече от храбростта. Накрай той се обърна към Юранд и го попита:
— А вие хитър ли сте? Защото мене там съвсем ме няма.
— И мене също — отговори Юранд. — Не с хитрост воювах аз с тях, а с тази ръка и с тази болка, която остана в душата ми.
— Колко добре ви разбирам — каза младият рицар. — Затова ви разбирам, защото обичам Данушка и ми я похитиха. Ако би, не дай боже…
И не довърши, защото само при мисълта за това той усети в гърдите си не човешко, а вълчо сърце. Известно време пътуваха мълчаливи по белия, залян от лунната светлина път, после Юранд заговори като че ли на себе си:
— Ако имаха причина да ми отмъщават, не бих казал нищо! Но, кълна се в бога — нямаха… Бил съм се с тях в полето, когато нашият княз ме изпращаше като пратеник при Витолд, но тук съм се държал като съсед със съсед… Бартош Наленч хвана четиридесет рицари, които отиваха при тях, хвана ги, окова ги във вериги и ги затвори в подземията на Кожмин. Кръстоносците трябваше да му насипят за тях половин кола пари. Пък аз, дойдеше ли гост немец на път за кръстоносците, приемах го, както рицар рицаря приема, и го дарявах. Понякога и самите кръстоносци идваха при мене през блатата. Не бях тогава лош за тях, а те ми направиха такова нещо, каквото аз и днес не бих направил на най-върлия си неприятел…
И страшните спомени почнаха да го измъчват с още по-голяма сила, гласът му за миг замря в гърдите, после той заговори почти с ридание:
— Една ми беше тя като агънце, като едното сърце в гърдите, а те я вързаха с въже като куче и тя издъхна на въжето… Сега пък чедото ми… Исусе, Исусе!
И отново настъпи мълчание. Збишко вдигна към месечината младото си лице, по което се четеше удивление, сетне погледна Юранд и продума:
— Бащице!… По-добре щеше да бъде и за тях, ако заслужеха любовта на хората, а не отмъщението. Защо причиняват те толкова неправди на всички народи и на всички хора?
А Юранд разпери ръце като в отчаяние и отговори с глух глас:
— Не знам…
Збишко помисли някое време над своя въпрос, после мисълта му се върна към Юранд.
— Хората разправят, че сте им отмъстили добре — рече той.
А Юранд заглуши болката си, дойде на себе си и заговори:
— Защото се бях заклел… И на бога дадох обет, че ако ми помогне да отмъстя, ще му посветя това дете, което ми остана… Затова бях против тебе. А сега не знам: такава ли е била волята му, или вие сте възбудили гнева му с вашата постъпка.
— Не — отвърна Збишко. — Нали вече ви казах, че и да не беше венчавката, тези кучи синове пак щяха да я похитят. Господ е приел вашето желание, а Данушка подари на меле, защото без негова воля ние нищо не бихме могли да постигнем.