— Само ако са глухи, не биха изслушали думите на такъв велик абат — каза любезно княгинята, — толкова повече, че ние дойдохме за литургията, през време на която ще се оставим под ваше покровителство.
При тези думи тя му протегна ръка, която той целуна по рицарски, като падна според придворния обичай на едно коляно, а после двамата влязоха заедно през портите. За литургията, изглежда, ги чакаха вече, защото веднага забиха големите и малките камбани; тръбачите, наредени пред черковните врата, затръбиха в чест на княгинята с големи тръби, други удариха по големите котли, изковани от червена мед и покрити с обтегната кожа, която засилваше гръмливия отглас. На княгинята, родена в нехристиянска страна, всяка черква и досега й правеше силно впечатление, а още повече тинецката, с чието великолепие рядко би могла да се сравни някоя друга черква. Вътрешността й беше потънала в мрак, само при големия олтар трептяха снопчета разноцветни лъчи, смесени с блясъка на свещите, които се отразяваха по позлатата и резбата. Един свещеник с одежди излезе да служи литургия, поклони се на княгинята и почна. Веднага се разнесе гъст и благовонен дим, който обви свещеника и олтара, заиздига се бавно нагоре на спокойни кълба и увеличаваше тайнствената тържественост на черквата, Ана Данута отметна назад глава, дигна ръцете си до лицето и почна горещо да се моли. Но когато се разнесоха из черквата звуците на още редкия в онези времена черковен орган и когато тия звуци с тържествения си гръм почнаха да раздрусват стените на храма и да го изпълват ту с ангелски гласове, ту с песента на славей, тогава княгинята дигна очи нагоре и по лицето и заедно с благоговението и страха се изрази безгранична наслада, а на оня, който я гледа, би могло да се стори, че тя е някаква светица, която в неземен унес вижда небето отворено.
Така се молеше родената в езичество дъщеря на Кейстут, която подобно на всички тогавашни хора във всекидневния си живот приятелски и като на близък произнасяше името божие, обаче в дома господен с детинско страхопочитание и смирение издигаше очи към тайнствената и неизмерима сила.
Също така набожно, макар и с по-малък страх, се молеха и всички придворни. Збишко стоеше на колене пред троновете между мазурите, защото само придворните девойки застанаха при троновете заедно с княгинята, и се отдаваше на божията закрила. От време на време той поглеждаше към Дануша, която стоеше до княгинята с полузатворени очи, и си мислеше, че наистина си заслужава човек да стане рицар на такава девойка, но че и той също така не й беше обещал нещо какво да е, И сега, когато беше отрезнял от изпитото в кръчмата пиво и вино, той се позамисли доста как ще изпълни обещанието си. Война сега нямаше. Наистина при пограничните сблъсквания беше лесно да се натъкнеш на някой въоръжен немец и да му пречупиш костите или да платиш с главата си. Така беше казал и на Мачко, „Но не всеки немец — мислеше той — носи на шлема си паунови или щраусови пера.“ От гостите на кръстоносците такива носят като че ли само графовете, а от самите кръстоносци — само графовете, и то не всички. Ако няма война, може да минат години, додето намери трите китки паунови дера! освен това дойде му наум, че ако дотогава не бъде посветен в рицарство, може да извика на двубой само непосветени в рицарство. Наистина той се надяваше да получи рицарски пояс от ръцете на краля по време на състезанията, които щяха да станат след кръщавката, защото отдавна го беше заслужил — а после какво? Ще отиде при Юранд от Спихов, ще му помага, ще се бие с прости войници, колкото му паднат — и с това се свършва всичко. Кръстоносните войници не са рицари с паунови пера на главата.
И при тия грижи и съмнения, като виждаше, че без нарочна божия милост малко нещо ще може да постигне, той почна да се моли:
„Прати ни, Исусе, война с кръстоносците и с немците, враговете на това кралство и на всички народи, които изповядват на наш език твоето свето име. Нас благослови, а тях затрий, защото те служат повече на господаря на ада, отколкото на тебе, а нас мразят в душата си най-вече за това, че нашият крал и кралицата покръстиха Литва и не ги оставят да преследват с меч твоите раби. Накажи ги за техния гняв!
А пък аз, грешният Збишко, се кая пред тебе и от петте ти рани очаквам помощ, очаквам да ми пратиш по-скоро трима знатни немци с паунови пера на шлемовете и да ми позволиш с твоето милосърдие да ги надвия до смърт. А това моля, защото обещах такива пера на панна Данута, дъщерята на Юранд и твоя рабиня, и се заклех в своята рицарска чест.