— Какво искат?
— Искат да освободите рицаря дьо Бергов — рече тя.
Юранд си въздъхна издълбоко.
— Ще им върна дьо Бергов — рече той.
— И другите пленници, които държите в Спихов.
— Освен слугите на дьо Бергов и Майнегер у мене са и двамата им оръженосци.
— Ще ги освободите, пане, и ще ги възнаградите за пленничеството.
— Пази боже да се пазаря за детето си.
— Това именно и очакваха от вас благочестивите братя — рече жената, — но това още не е всичко, което ми е заповядано да ви кажа. Вашата дъщеря, пане, са я отвлекли някакви си хора, навярно разбойници и навярно с цел да вземат от вас голям откуп… Бог помогна на братята да я отнемат и сега те искат само да им върнете другаря и госта. Но братята знаят, пък и вие знаете, пане, колко много ги мразят в тази страна и колко несправедливо осъждат всички техни макар и най-благочестиви дела. Заради това братята са уверени, че ако тукашните хора узнаят къде е дъщеря ви, веднага ще почнат да приказват, че именно кръстоносците са я грабнали, и така те биха получили за своята добродетел само оскърбления и клевети… О, да! Злите и злоезични тукашни хора неведнъж са им се отплащали така, от което славата на благочестивия Орден твърде много е страдала, а за нея братята трябва да се грижат. Затова те поставят още едно условие — вие сам да съобщите и на княза на тая страна, и на цялото силно рицарство самата истина: че не братята кръстоносци, а разбойници са откраднали дъщеря ви и че е трябвало да я откупите от тях.
— Вярно е — каза Юранд, — че разбойници откраднаха детето ми и че аз трябва да го откупя…
— И никому не бива да казвате друго, защото, ако узнае макар и само един човек, една жива душа, че сте се споразумявали с братята, или ако макар едно оплакване се прати било до магистъра, било до върховния съвет — тогава ще възникнат големи мъчнотии…
По лицето на Юранд се изписа безпокойство. Изпърво му се видя доста естествено, че кръстоноските вождове искат да се запази всичко в тайна от страх пред отговорност и лоша слава, но сега у него се породи подозрение, че може би тук има и някаква друга причина; и понеже не можеше още да разбере добре всичко, обзе го такъв страх, какъвто обзема и най-смелите хора, когато опасността заплашва не самите тях, а техните близки и обични хора.
Той реши обаче да научи колкото се може повече от орденската послушница.
— Вождовете искат да се запази тайната — каза той, — но как ще се запази тя, като пусна дьо Бергов и другите в замяна за дъщеря си?
— Ще кажете, че сте взели откуп за дьо Бергов, за да има с какво да платите на разбойниците.
— Хората няма да повярват, защото никога не съм вземал откуп — отвърна мрачно Юранд.
— Защото никога не се е отнасяло до дъщеря ви — отговори със съскащ глас жената.
И пак настъпи мълчание, после поклонникът, който през това време се беше съвзел и реши, че Юранд трябва сега повече да се обуздава, рече:
— Такава е волята на братята Шомберг и Маркварт.
А послушницата продължи:
— Та ще кажете, че този поклонник, който дойде с мене, ви е донесъл откупа, и ние ще си заминем оттук с благородния рицар дьо Бергов и с пленниците.
— Как така? — каза Юранд и намръщи вежди. — Нима мислите, че ще ви дам пленниците, преди да ми върнете детето?
— Тогава, пане, направете иначе. Можете сам да отидете за дъщеря си в Щитно, дето братята ще ви я доведат.
— Аз? В Щитно?
— Защото, ако пак я откраднат разбойници по пътя, вашето и на тукашните хора подозрение отново би паднало върху благочестивите рицари, затова те искат да я предадат в собствените ви ръце.
— А кой ще ме увери, че ще се върна, ако сам вляза в устата на вълка?
— Добродетелта на братята, тяхната справедливост и благочестие.
Юранд почна да се разхожда из стаята. Той предвиждаше вече примката и се боеше от нея, но същевременно разбираше, че кръстоносците могат да му поставят условия, каквито си искат, и че той е безсилен срещу тях.
Но изглежда, му дойде наум някакъв друг способ, защото се спря внезапно пред поклонника, изгледа го втренчено, после се обърна към послушницата и каза:
— Добре. Аз ще отида в Щитно. Вие и този човек, който е облечен като поклонник, ще останете тук до моето завръщане и тогава ще си заминете с дьо Бергов и пленниците.
— Вие не искате, пане, да вярвате на братята — каза поклонникът, — та как те ще ви повярват, че като се върнете, ще пуснете нас и дьо Бергов?
Юранд пребледня от негодувание. Настъпи страшен миг, когато изглеждаше, че той ей сега ще хване поклонника за гърдите и ще го смаже под коляното си, но той сподави гнева си, пое дъх издълбоко и заговори бавно и натъртено: