— Който и да си ти, не злоупотребявай, защото ще ме изкараш от търпение.
А поклонникът се обърна към сестрата:
— Кажете, каквото ви е заповядано.
— Пане — каза тя, — ако се закълнете в меча и в рицарската си чест, ние не бихме се осмелили да не ви вярваме, но и на вас не подобава да се кълнете пред хора от долен произход и нас са ни изпратили не за ваша клетва.
— А за какво са ви изпратили?
— Братята ни казаха, че вие трябва да се явите в Щитно с рицаря дьо Бергов и с пленниците, без да продумате никому нито думица.
При това съобщение раменете на Юранд почнаха да се извиват назад, а пръстите му се разпериха като ноктите на хищна птица; най-сетне той застана до жената, наведе се, като че искаше да й каже нещо на ухото, и рече:
— А не ви ли е казано, че ще заповядам да ви строшат костите на колело в Спихов — вашите и на дьо Бергов?
— Дъщеря ви е във властта на братята и под надзора на Шомберг и Маркварт — отговори натъртено сестрата.
— На разбойници, отровители, палачи! — избухна Юранд.
— Които ще съумеят да отмъстят за нас и които на тръгване ни казаха: „Ако той не изпълни всички наши заповеди, по-добре ще бъде тази девойка да умре, както умряха и Витолдовите деца…“ Избирайте!
— И разберете, че сте във властта на кръстоносците — обади се поклонникът. — Те не искат да ви причинят неправда и управителят на Щитно ви праща чрез нас думата си, че ще излезете свободен от неговия замък, но зарад ония обиди, които сте им нанесли, искат вие да дойдете да се поклоните пред кръстоноския плащ и да молите за милост победителите. Те са готови да ви простят, но изпърво искат да превият твърдия ви врат. Вие разгласявахте, че те са предатели и клетвопрестъпници, затова искат сега да им се доверите. Те ще върнат свободата и на вас, и на дъщеря ви, но трябва да ги помолите за това. Тъпчехте ги, затова сега трябва да дадете клетва, че вашата ръка никога вече не ще се дигне срещу белия плащ.
— Така искат вождовете — добави жената, — а с тях Маркварт и Шомберг.
Настана мъртва тишина. Само някъде между гредите на потона като че ли някакво сподавено ехо повтаряше с ужас: „Маркварт… Шомберг.“ Отвън през прозорците достигаха провикванията за проверка на Юрандовите стрелци, застанали на стража по насипите при оградата на крепостта.
Поклонникът и орденската послушница дълго се споглеждаха, ту хвърляха погледи към Юранд, който седеше опрян о стената, неподвижен, с лице, потънало в сянката, която падаше върху него от връзката кожи, окачени до прозореца. В главата му бе останала само една мисъл — че ако не направи това, което искат кръстоносците, ще удушат детето му но и ако го направи, пак може да не спаси нито Данушка, нито себе си. И не виждаше никакъв изход. Чувствуваше над себе си едно безмилостно надмощие, което го смазваше. И вътрешно вече виждаше железните ръце на кръстоносеца върху шията на Дануша, защото ги познаваше добре и не се съмняваше нито за миг, че ще я умъртвят, ще я закопаят в насипа при замъка, а после ще отрекат, ще се закълнат — и тогава кой може да докаже, че те именно са я отвлекли? Наистина пратениците им бяха в ръцете му, той би могъл да ги заведе при княза, с измъчване да изтръгне от тях признание, но кръстоносците имаха Дануша — и можеха също да я изтезават безжалостно. И за миг му се стори, че детето протяга към него ръце отдалече и моли за спасение… Поне да знаеше положително, че тя се намира в Щитно, той би могъл още същата нощ да тръгне към границата, да нападне неочаквано немците, да превземе замъка, да изколи охраната и да освободи детето — но тя можеше и да не бъде и навярно не беше в Щитно. В главата му проблесна като светкавица мисълта, че ако хване жената и поклонника и ги заведе право при магистъра, може би магистърът ще изтръгне от тях признание и ще заповяда да му дадат дъщерята, но тая светкавица както блесна, така и изгасна… Та тези хора биха могли да кажат на магистъра, че са дошли да откупят Бергов и нищо не знаят за някаква си девойка. Не! Този път не водеше към нищо, но кой водеше? Защото помисли, че ако отиде в Щитно, ще го оковат във вериги и ще го хвърлят в подземието, а Данушка все пак няма да пуснат, ако не за друго, за да не се разчуе, че те са я откраднали. И ето че смъртта виси над единственото му дете, над последната скъпа за него глава!… И най-сетне мислите му се заплетоха, а скръбта стана тъй голяма, че надрасна сама себе си и го обзе вцепенение. Той седеше неподвижен, защото тялото му беше станало като мъртво, като че издялано от камък. Ако в този миг той би поискал да се вдигне, не би могъл да стори това.