А на ония дотегна дългото чакане, та орденската послушница стана и рече:
— Скоро ще съмне, затова позволи ни, пане, да излезем, защото имаме нужда от почивка.
— И да хапнем след дългия път — добави поклонникът.
След това двамата се поклониха на Юранд и излязоха.
А той продължаваше да седи неподвижен, сякаш обзет от сън или мъртъв.
Но след малко вратата се отвори и влезе Збишко, а след него и отец Калеб.
— Какво казаха пратениците? Какво искат? — запита младият рицар, като се приближи до Юранд.
Юранд трепна, но изпърво не отговори нищо, почна само да мига силно, като човек, събуден от тежък сън.
— Пане, да не сте болен? — обади се отец Калеб, който познаваше по-добре Юранд и забеляза, че с него става нещо странно.
— Не — отговори Юранд.
— А Данушка? — продължаваше да разпитва Збишко, — Къде е тя и какво ви казаха? За какво са дошли?
— С откупа — отговори бавно Юранд.
— С откуп за Бергов ли?
— За Бергов…
— Как за Бергов? Какво ви е?
— Нищо…
Но в гласа му имаше нещо толкова необикновено и болезнено, та и двамата ги обзе внезапна тревога, особено дето Юранд каза за откуп, а не за размяна на Бергов с Дануша.
За бога! — извика Збишко. — Къде е Данушка?
— Ня-ма я у кръс-то-нос-ци-те — не! — отговори със сънен глас Юранд.
И внезапно се строполи като мъртъв от пейката на пода.
XIV
На другия ден към пладне пратениците се видяха пак с Юранд, а малко по-късно си заминаха, като взеха със себе си и дьо Бергов, двамата оръженосци и петнайсетина други пленници. Юранд повика след това отец Калеб, комуто продиктува писмо до княза със съобщение, че Дануша не са я отвлекли орденските рицари, но той сполучил да открие къде се намира тя и се надява да я освободи след няколко дни. Същото той повтори и на Збишко, който от предишната нощ просто полудяваше от смайване и тревога. Старият рицар не искаше обаче да отговори нито на едно негово питане, а вместо това му каза да чака търпеливо и да не предприема нищо за освобождаването на Дануша, защото е излишно. Надвечер той отново се заключи в стаята си заедно с отец Калеб, комуто най-напред заповяда да напише последната му воля, после се изповяда, а след това се причести, повика при себе си Збишко и стария, вечно мълчалив Толима, който го бе придружавал във всички походи и битки, а във време на мир управляваше Спихов.
— Ето тоя човек — каза той, като се обърна към стария боец и повиши гласа си, сякаш че говореше на човек, който недочува — е мъжът на дъщеря ми, с която се е венчал при княжеския двор, за което е получил и моето съгласие. Затова той ще бъде тук след смъртта ми господар и владетел на крепостта, земите, ливадите, хората и на целия имот, който се намира в Спихов…
Като чу това, Толима много се учуди и почна да извръща своята четвъртита глава ту към Збишко, ту към Юранд, но не каза нищо, защото почти никога нищо не говореше, само се поклони пред Збишко и излеко обхвана с длани коленете му.
А Юранд продължи:
— Тази моя воля отец Калеб записа и под писаното е поставен на восъка моят печат; а ти ще свидетелствуваш, че си чул това от мене и че съм заповядал всички тук да слушат този млад рицар така, както мене. И ще му покажеш всичко, каквото има в скривалището — плячка и пари, и ще му служиш вярно и в мир, и на война до смъртта си. Чу ли?
Толима вдигна ръце към ушите си и кимна с глава, после по даден от Юранд знак се поклони и си отиде, а рицарят се обърна към Збишко и рече натъртено:
— С онова, което има в съкровищницата, може да бъде задоволена най-голямата алчност и да се откупят не един, а сто пленници. Помни това.
А Збишко попита:
— А защо ми предавате вече Спихов?
— Аз ти предавам нещо повече от Спихов — детето си.
— И часът на смъртта не е известен — рече отец Калеб.
— Наистина неизвестен — повтори като че с тъга Юранд. — Ето на, неотдавна снеговете ме затрупаха и при все че бог ме спаси, няма вече у мене предишната сила…
— Боже мой! — извика Збишко. — Какво се е променило у вас от вчера, та говорите повече за смърт, отколкото за Дануша? Боже мой!
— Ще се върне Данушка, ще се върне — отговори Юранд, — нея бог я пази. Но щом се върне… слушай… Води я в Богданец, а Спихов предай на Толима… Той е човек верен, а тук съседството е лошо… Там няма да ти я откарат с въже… там е по-безопасно…
— Ей! — извика Збишко. — Пък вие сякаш от оня свят приказвате. Какво значи това?
— Защото вече наполовина бях на оня свят, а сега ми се струва, че някаква болест ме е налегнала. И се отнася за детето… защото тя ми е едничка. Пък и ти, ако и да зная, че я обичаш…