Тук той млъкна, извади от ножницата късия меч, наречен мизерикордия, и го обърна с дръжката към Збишко:
— Закълни ми се и в тоя кръст, че никога не ще я огорчиш и ще я обичаш неизменно…
А на Збишко внезапно се насълзиха очите — в миг той падна на колене, сложи пръсти на дръжката и извика:
— Кълна се в мъките Христови, че няма да я обидя и че ще я обичам неизменно!
— Амин! — рече отец Калеб.
А Юранд скри мизерикордията в ножницата и му разтвори обятията си:
— Тогава и ти си ми дете!…
После се разделиха, тъй като беше вече късна нощ, а те от няколко дни не бяха починали както трябва. На сутринта обаче Збишко стана много рано, защото вечерта наистина беше се изплашил дали Юранд не е нещо болен, и сега искаше да разбере как е прекарал старият рицар нощта.
Пред вратата на Юрандовата стая той се натъкна на Толима, който тъкмо излизаше от нея.
— Как е господарят? Здрав ли е? — попита той.
А Толима се поклони, после сви длан около ухото си и рече:
— Какво казахте, ваша милост?
— Питам: как е господарят? — повтори по-високо Збишко.
— Господарят замина.
— За къде?
— Не знам. Беше въоръжен.
XV
Зората вече беше почнала да осветява дърветата, храстите и варовитите камънаци, пръснати тук-таме по полята, когато наетият водач, който вървеше редом с коня на Юранд, се спря и каза:
— Позволете ми да отпочина, пане, защото се запъхтях. Топи се и има мъгла, но вече е близо…
— Ще ме заведеш до големия път, а после ще се върнеш — отговори Юранд.
— Пътят е надясно зад боровата горичка, а от хълма веднага ще видите замъка.
Като каза това, селянинът почна да се удря с длани под мишниците, понеже беше измръзнал от утринната влага, после приседна На един камък, тъй като от тази работа се задъха още повече.
— А не знаеш ли дали вождът е в замъка? — попита Юранд.
— Та къде другаде ще бъде, като е болен?
— Какво му е?
— Хората казват, че полските рицари го набъхтали — отвърна старият селянин.
И в гласа му като че се долавяше някакво задоволство. Той беше поданик на кръстоносците, но неговото мазурско сърце се радваше на превъзходството на полските рицари.
И след малко добави:
— Ей, силни са нашите господари, ала с полските рицари не могат да излязат наглава!
Но веднага след това погледна бързо рицаря, като че искаше да се увери дали няма да го сполети нещо лошо за думите, които непредпазливо изтърва, и рече]
— Вие, пане, говорите по нашему, нали не сте немец?
— Не — отговори Юранд, — но води ме по-нататък.
Селянинът стана и тръгна отново наред с коня. По пътя бръкваше от време на време в торбичката си, вадеше от нея шепа несмляна ръж и я сипваше в устата си, а като задоволи по този начин първия глад, почна да обяснява защо яде сурови зърна, макар че Юранд, зает твърде много със собственото си нещастие и с мислите си, дори не бе забелязал това.
— Слава богу, че има и толкова — каза той. Тежко се живее под властта на нашите немски господари. Наложиха такива данъци за мелене на брашно, та бедният човек трябва да яде зърното с плявата като добитък. Пък дето намерят в хижа мелничен камък, там ще набият селянина, изработеното ще вземат, пък и на децата, и на жените няма да простят… Не се боят нито от бога, нито от свещениците, а велборският енорийски свещеник, който ги укоряваше за това, взеха, че го туриха във вериги. Ох, тежко е под властта на немеца! Малко зърна може човек да смели между два камъка и тази шепа брашно ще скъта за света неделя, а в петък трябва да яде като птиците. Но слава богу и за това, защото, дойде ли пролет, и това няма да го има. Риба не позволяват да се лови… нито дивеч да се стреля… Не е както в Мазовия.
Така се оплакваше кръстоноският поданик, като говореше наполовина на себе си, наполовина на Юранд, а в това време те минаха полето, покрито със засипани от снега варовици, и влязоха в гората, която в утринната светлина изглеждаше посивяла и от която лъхаше остър влажен студ. Съмнало се беше напълно; иначе за Юранд би било мъчно да мине по горската пътека, която водеше нагоре и беше тъй тясна, че на места неговият огромен боен кон едва можеше да се промъква между стъблата. Но боровата горичка скоро се свърши и те след малко се намериха на върха на белия каменист хълм, по който минаваше коларски път.
— Ето ви и пътя — рече селянинът, — ще стигнете сега, пане, и сам.
— Ще стигна — отвърна Юранд. — Върни се, човече, у дома си.
И той бръкна в кожената торба, вързана отпред на седлото, извади от нея сребърна монета и я подаде на водача. Селянинът, навикнал повече на бой, отколкото на подаръци от ръцете на местните рицари-кръстоносци, почти не искаше да вярва на очите си. Той грабна монетата, наведе глава до стремето на Юранд и го стисна с ръце.