— Исусе, Богородице! — извика той. — Бог да БИ плати, велможни пане!
— Остани сбогом.
— Господ да ви помага. Щитно е пред вас.
Като каза това, наведе се още веднъж към стремето му и изчезна.
Юранд остана на хълма сам и почна да се вглежда в показаната му от селянина посока през сивата н влажна завеса на мъглата, която закриваше света пред него. Зад тая мъгла се криеше оня зловещ замък, към който го тласкаха сега насилието и злата съдба. Близо е вече, близо! А после каквото има да стане и да се изпълни, то ще стане и ще се изпълни… При тази мисъл в сърцето на Юранд наред с тревогата и безпокойството за Дануша, наред с готовността да я откупи от вражите ръце, макар и с цената на собствената си кръв, се породи ново, небивало мъчително и непознато му досега чувство на покорност. Ето той, Юранд, от чието име трепереха крайграничните вождове, отиваше сега да им се покори. Той, който толкова пъти ги е побеждавал и тъпкал, се чувствуваше сега победен и стъпкан. Те не го победиха наистина на бойното поле, не с храброст и рицарска сила, но все пак той се чувствуваше не по-малко победен. И това беше за него нещо толкова нечувано, та му се струваше, че всичко на света се е обърнало наопаки. Той отиваше да се унижи пред кръстоносците, той, който би предпочел да се бие сам-самичък срещу всичките сили на Ордена, ако не се отнасяше до Данушка. Не се ли е случвало единичен рицар, който е трябвало да избира между позора и смъртта, да се нахвърли върху цяла войска? А той чувствуваше, че може да му се наложи да изтърпи и позор, и при мисълта за това сърцето му виеше от болка, както вие вълк, усетил в тялото си стрела.
А той беше човек, на когото не само тялото, но и душата бяха от желязо. Той умееше да сломява другите, умееше да сломи и себе си.
— Няма да мръдна оттук — си каза той, — докато не обуздая гнева си, с който бих могъл да погубя, а не да спася детето си.
И той като че встъпи в двубой със своето гордо сърце, със своята ожесточеност и жажда за бой. Ако някой го видеше на онзи хълм в пълно въоръжение, неподвижен, на огромния кон, би рекъл, че това е някакъв великан, излян от желязо, и не би разбрал, че този неподвижен рицар преживяваше в тоя миг най-тежката от всички битки, каквито някога е водил през живота си. Но той се бори със себе си дотогава, докато се надви и докато почувствува, че волята не ще му измени.
В това време мъглата стана по-рядка, при все че не беше се още съвсем разпръснала, и в дъното й се замержеля нещо по-тъмно. Юранд разбра, че това са стените на щитненския замък. При тази гледка той все още не се помръдна от мястото си, но почна да се моли тъй горещо и усърдно, както се моли човек, за когото на света е останало само божието милосърдие…
И когато най-сетне подкара коня, усети, че в сърцето му се пробужда някакво упование. Сега той бе готов да понесе всичко, каквото можеше да го постигне. Спомни си за свети Георги, потомък на най-знатен род в Кападокия, който претърпял различни позорни мъчения и не само не изгубил честта си, но сега беше от дясната страна на бога и бе провъзгласен за покровител на всички рицари. Юранд бе чувал неведнъж разкази за неговите подвизи от поклонниците, дошли от далечни страни, и споменът за това подкрепи сега сърцето му.
Бавно у него започна да се събужда дори и надежда. Кръстоносците наистина бяха прочути със своята отмъстителност, та той не се съмняваше, че ще му отмъстят сега за всички поражения, които им бе нанесъл, за позора, който бе падал върху тях след всяко сбиване, и за страха, в който са живели толкова години наред.
Но това именно го ободряваше. Той мислеше, че са отвлекли Дануша само за да хванат него, а щом го хванат, защо им е тогава тя? Да! Него несъмнено ще оковат във вериги и за да не го държат близо до Мазовия, ще го пратят в някой отдалечен замък, дето може би до края на живота си ще остане да стене в подземието, но Дануша те ще предпочетат да пуснат. Макар и да излезе наяве, че са го хванали предателски и го мъчат, за това няма особено да ги осъди нито великият магистър, нито върховният съвет, защото все пак той, Юранд, беше наистина опасен за кръстоносците и бе пролял повече тяхна кръв, отколкото всеки друг рицар на света. Обаче същият този велик магистър може би ще ги накаже за затварянето на невинната девойка, при това и възпитаница на княза, чието разположение той усилено се стремеше да спечели поради застрашаващата го война с полския крал.
И надеждата на Юранд все повече растеше. Навремени му се струваше почти сигурно, че Дануша ще се върне в Спихов под могъщото покровителство на Збишко… „Пък момъкът е силен — мислеше си той, — няма да позволи никому да й стори зло. — И почна да си припомня почти трогнат всичко, което знаеше за Збишко: — Бил се срещу немците при Вилно, на двубой излизал срещу тях; фризийците, които с чичо си извикал на двубой, насякъл; Лихтенщайн също нападнал, защитил детето ми от тура и извикал на двубой ония четиримата, на които положително няма да прости.“ Тук Юранд вдигна очи към небето и рече: