— Аз я обрекох на тебе, боже, а ти на Збишко!
И му стана още по-леко, защото отсъди, че щом господ я е подарил на момъка, няма да позволи на немците да престъпят волята му, ще я изтръгне от ръцете им, ако ще би цялата войска на кръстоносците да я задържа. А после отново взе да мисли за Збишко: „Да, момъкът е не само силен, но и чист като злато. Той ще я пази, ще я обича и да даде Исус на детето ми каквото може най-добро, но ми се струва, че при Збишко тя няма да съжалява нито за княжеския дворец, нито за бащината обич…“ При тази мисъл клепките на Юранд се овлажниха внезапно и сърцето му се изпълни със страшна тъга. Искаше му се още да гледа детето си, докато е жив, и след много, много време да умре в Спихов при тях двамата, а не в тъмните изби на кръстоносците. Но — воля божа!… Щитно вече се виждаше. Стените се очертаваха в мъглата все по-ясно, часът на жертвата наближаваше, а той почна още повече да се ободрява и да си казва:
— Да, всичко е божа воля! Но залезът на живота ми е близък. Няколко години повече, няколко по-малко — все същото. Ех! Иска ми се да се понагледам още на двете си деца, но което си е право, доста поживях. Всичко, което трябваше да изпитам, изпитах го, за когото трябваше да отмъстя, отмъстих. А сега що? По-близо до бога, отколкото до света, и щом трябва да се изстрада, ще се изстрада. Данушка и Збишко, колкото и да им бъде добре, няма да ме забравят. Навярно неведнъж ще си спомнят и ще си казват: къде ли е той? Дали е жив, или е вече пред божия съд?… Ще разпитват и може би ще узнаят. Жадни са кръстоносците за мъст, но са жадни и за откуп, а Збишко не би се поскъпил поне костите ми да откупи. И за литургия за мене положително ще дават. Добри и любещи сърца имат и двамата, за което ги благослови, боже, и ти, майко най-свята.
Пътят ставаше не само по-широк, но и по-оживен. Към града отиваха коли с дърва и слама. Говедари изкарваха добитъка. От езерата караха на шейни замръзнала риба. На едно място четирима стрелци караха на верига един селянин навярно на съд за някакво провинение, защото ръцете му бяха вързани отзад, а на краката имаше окови, които затъваха в снега и едва му позволяваха да се движи. От запъхтените му уста и ноздри дъхът излизаше като кълба пара, а стрелците го подкарваха да върви по-бързо и си пееха. Като видяха Юранд, загледаха го с любопитство, учудени от огромността на ездача и на коня, но щом съзряха златните шпори и рицарския пояс, наведоха арбалетите към земята в знак на поздрав и почит. В градчето беше още по-оживено и по-шумно, обаче на въоръжения мъж всички даваха бързо път, а той премина главната улица и зави към забуления в мъглата, замък, който изглеждаше, че още спи.
Но не всичко наоколо спеше; поне враните и гарваните не спяха, а на цели орляци летяха над хълма, по който водеше пътят към замъка, пляскаха с криле и грачеха. Като дойде по-наблизо, Юранд разбра причината на тоя птичи събор. Край пътя, който водеше към портите на замъка, имаше голяма бесилка, а на нея висяха телата на четирима мазурски селяни, поданици на кръстоносците. Нямаше ни най-малък вятър, та труповете, които сякаш гледаха краката си, не се помръдваха, освен когато черните птици кацваха по раменете и по главите им, бутаха се една друга, поклащаха въжетата и кълвяха наведените глави. Някои от обесените висяха отдавна, защото черепите им бяха вече съвсем голи, а краката им твърде много удължени. Когато Юранд се приближи, орлякът шумно се дигна нагоре, но бързо описа във въздуха кръг и отново почна да каца върху напречната греда на бесилката. Юранд отмина, като се прекръсти, приближи се до насипа, застана на мястото, дето пред портите висеше подвижният мост, и затръби с рога си.
После той затръби втори път, трети път и зачака. На стените нямаше жива душа и зад портите не се чуваше никакъв глас. Но след малко тежкият капак зад решетката, вградена близо до ключалката на портата, се вдигна със скърцане и на отвора се показа брадата глава на немски войник.
— Wer da? — запита дрезгав глас.
— Юранд от Спихов! — отговори рицарят.
След тези думи капакът се затвори пак и настана глуха тишина.
Времето течеше. Зад портите не се чуваше никакво движение, само откъм бесилката граченето на птиците.