Юранд стоя още дълго време, после дигна рога и затръби с него повторно.
Но пак му отговори тишината.
Тогава той разбра, че го държат пред портите от кръстоноска надменност, която към победения няма граници, за да го унижат като просяк. Помисли си също, че ще бъде принуден да чака така може би до вечерта, а може би и по-дълго време. В първия миг кръвта му закипя: внезапно го обхвана желанието да слезе от коня, да вдигне някой голям камък от натрупаните пред насипа и да го хвърли в решетката. Така в друг случай би направил и той, и всеки друг мазовецки или полски рицар, па нека след това излязат иззад портите да се бият с него. Но като си спомни защо е дошъл тук, сепна се и се сдържа.
— Нима не съм се пожертвувал заради детето си? — рече си той.
И продължи да чака.
В това време по назъбените стени нещо почна да се чернее.
Показаха се кожени шапки, тъмни монашески качулки и дори железни шлемове, изпод които поглеждаха към рицаря любопитни очи. От минута на минута броят им ставаше все по-голям, защото този страшен Юранд, който сега чакаше самин пред портите на кръстоносците, беше за охраната необикновено зрелище, Който по-рано го бе виждал пред себе си, бе видял смъртта, а сега можеха да го гледат без всякаква опасност. Главите се издигаха все по-нагоре и най-сетне всички близки до портите зъбери се покриха с войници. Юранд помисли, че навярно и началниците в кулата над портите го гледат през решетките на прозорците и вдигна очи нагоре, но там прозорците бяха изрязани дълбоко в дебелите стени и през тях можеше да се гледа само навън. Затова пък хората по стените, които изпърво го гледаха мълчаливо, почнаха да се обаждат. Ту един, ту друг повтаряше името му, ту тук, ту там се чуваше смях, прегракнали гласове взеха да му подвикват като на вълк все по-високо, все по-нахално, а понеже никой не ги въздържаше отвътре, почнаха да замерят със сняг застаналия рицар.
Той като че неволно подкара коня напред и за миг снежни топки престанаха да летят към него, гласовете утихнаха и дори някои глави се изпокриха зад стените. Наистина страшно трябва да е било името на Юранд. Скоро обаче и най-страхливите съобразиха, че от страшния мазур ги отделя ровът и стената, та отново грубите войници почнаха да хвърлят не само буци сняг, но и лед, па и камъчета, които със звън отскачаха от доспехите и от покривалото на коня.
— Пожертвувах се заради детето си — повтаряше си Юранд.
И чакаше. Дойде пладне, стените опустяха, защото войниците бяха повикани за обед. Малцината от тях, които трябваше да останат на стража, ядяха на стените, а след обеда почнаха отново да се забавляват и да замерят гладния рицар с огризаните кокали. Те почнаха да се закачат помежду си и да се питат кой ще се наеме да слезе и да го удари по врата с пестник или с дръжката на копието. Други, които се върнаха от обед, почнаха да му викат, че ако му е дотегнало да чака, може да се обеси, защото на бесилката има свободна кука с готово въже. И всред такива подигравки, всред подвиквания, смехове и хули минаваха часовете след пладне. Късият зимен ден клонеше постепенно към вечерта, а мостът все още висеше във въздуха и портите оставаха Заключени.
Но привечер излезе вятър, развя мъглата, очисти небето п откри залеза на слънцето. Снегът стана синкав, после лилав. Мраз нямаше, ала нощта изглеждаше, че ще бъде ясна. От стените отново слязоха всички освен стражата. Гарваните и враните отлетяха от бесилката към гората. Най-сетне небето потъмня и настъпи пълна тишина.
„Няма да отворят портите преди нощта“ — помисли Юранд.
И за миг му мина през ума да се върне в града, но веднага изостави тази мисъл. „Те искат да стоя тук — си казваше той. — Ако тръгна да се връщам, не ще ме пуснат да си отида, а ще ме заобиколят, ще ме хванат, после ще кажат, че не ми дължат нищо, защото са ме хванали със сила, а и да ги надвия, пак ще трябва да се върна…“
Неизмеримата, отбелязвана с почуда от чуждите летописци издръжливост на полските рицари на студ, глад и неудобства много пъти им е давала възможност да извършат подвизи, на каквито не бяха способни по-изнежените хора от Запада. А Юранд притежаваше тази издръжливост в още по-голям размер от другите; и макар гладът да беше почнал вече отдавна да свива вътрешностите му, а вечерният хлад да прониква през покрития с железни плочки кожух, той все пак реши да чака, пък ако ще би и да издъхне пред тези порти.
Но внезапно, преди още да беше се стъмнило напълно, чу зад себе си скриптене на стъпки по снега.
Той се обърна: откъм града към него се приближаваха шестима души, въоръжени с копия и алебарди, а по средата им вървеше седми, който се опираше на меч.