„Може би за тях ще отворят портите и аз ще вляза подире им — си помисли Юранд. — Със сила те няма да поискат да ме хванат, нито да ме убиват, защото са малцина; ако все пак ме нападнат, то ще значи, че не искат да сдържат думата си и тогава — горко им!“
Като помисли така, той вдигна стоманената секира, която висеше на седлото и бе толкова тежка, та обикновен мъж мъчно би я вдигнал с двете си ръце, и подкара коня срещу тях.
Но те и не мислеха да го нападат. Напротив, войниците веднага забодоха в снега дръжките на копията и алебардите — и понеже нощта не беше още напълно тъмна, Юранд забеляза, че оръжието слабо трепери в ръцете им.
А седмият, който изглеждаше да е техен началник, протегна набързо напред лявата си ръка, обърна дланта си с пръстите нагоре и попита:
— Вие ли, рицарю, сте Юранд от Спихов?
— Аз съм…
— Искате ли да чуете за какво съм изпратен?
— Слушам.
— Силният и благочестив вожд фон Данвелд заповяда да ви кажа, пане, че докато не слезете от коня, портите няма да ви се отворят.
Юранд постоя малко неподвижен, после слезе от коня, при който в същия миг дотърча един от копиеносците.
— И оръжието трябва да ни предадете — обади се отново човекът с меча.
Рицарят от Спихов се поколеба. Ами ако го нападнат после невъоръжен и го утрепят като звяр? Ами ако го хванат и хвърлят в подземието? Но след малко помисли, че ако искаха да направят това, щяха да изпратят повече хора. Наканеха ли се да го нападнат, те не биха могли да пробият отведнъж бронята му, а тогава той може да изтръгне оръжието от първия, който му попадне, и да изтрепе всичките, преди да им дойде помощ. Та нали го познаваха добре.
„Пък дори да биха искали — си рече той — да пролеят кръвта ми, нали тъкмо за това съм дошъл тук!“
Като помисли така, той хвърли първо брадвата, после меча, най-сетне мизерпкордията и зачака. А те грабнаха всичко, после онзи човек, който му беше говорил, се отдалечи на петнайсетина крачки, спря се и заговори с висок и предизвикателен глас:
— За всички беди, които си нанесъл на Ордена, ти трябва по заповед на вожда да нахлузиш този конопен чувал, който ти оставям, да завържеш с въже на шията си ножницата от меча и да чакаш покорно пред портите, докато милостта на вожда не заповяда да бъдат отворени.
И след малко Юранд остана сам в тъмнината и тишината. На снега се чернееше пред него чувалът на покаянието и въжето, а той стоя дълго и чувствуваше как в душата му нещо се руши, нещо се чупи, нещо се свършва и умира и ето след минута той не ще бъде вече Юранд от Спихов, а просяк, роб без име, без слава и чест.
И изтече още доста време, докато той се приближи до чувала на покаянието и почна да си казва:
— Как мога да постъпя иначе? Ти, Исусе, знаеш: ще удушат невинното дете, ако не направя всичко, което ми заповядат. И знаеш също, че не бих направил това, за да спася своя собствен живот! Горчиво нещо е позорът!… Горчиво!… Но и тебе пред смъртта са те позорили. И тъй в името на отца и сина…
След това се наведе, нахлузи чувала, в който бяха изрязани отвори за главата и ръцете, после окачи с въжето на шията си ножницата от меча и се повлече към портата.
Не я намери отворена, но сега му беше все едно дали ще я отворят по-рано или по-късно. Замъкът беше потънал в мълчанието на нощта, само стражата се обаждаше сегиз-тогиз по издадените части на стените. Високо в кулата над портите светеше едно прозорче, а другите бяха тъмни.
Нощните часове минаваха един след друг, на небето се изви сърпът на месечината и освети мрачните стени на замъка. Настана такава тишина, че Юранд можеше да чува биенето на сърцето си. Но той цял се беше вцепенил и вкаменил, като че бяха извадили душата му, и не си даваше вече сметка за нищо. Останала му беше само една мисъл — че е престанал да бъде рицарят Юранд от Спихов, но какво е сега, не знаеше… Понякога му се струваше, че всред нощта от ония обесени, които бе видял сутринта, по снега тихо се приближава към него смъртта…
Внезапно трепна и се съвзе напълно:
— О, боже милосърдни! Какво е това?
От високото прозорче на кулата при портите се зачуха някакви, изпърво едва доловими, звуци от лютия.
Когато отиваше в Щитно, Юранд беше уверен, че Дануша не е в замъка, но тоя звук от лютня всред нощната тишина развълнува в миг сърцето му. Стори му се, че той познава тия звуци и че свири не някой друг, а само тя — неговото дете! Неговата най-скъпа… И той падна на колене, скръсти молитвено ръце и разтреперан като от треска, заслуша.
Изведнъж полудетски и като че ли безкрайно натъжен глас запя: