Юранд искаше да се обади, да извика любимото име, но думите му заседнаха в гърлото, като че го беше стиснал железен обръч. Внезапна вълна от скръб, сълзи, мъка и отчаяние изпълни гърдите му и той се хвърли по очи в снега и почна в захлас да вика в душата си към небето, като че в благодарствена молитва:
— О, боже! Аз още чувам гласа на детето си! О, боже!…
И ридание раздруса цялото му огромно тяло. А отгоре тъжовният глас продължаваше да пее в ненарушимата нощна тишина:
На сутринта един дебел брадат немски войник зарита в бедрото легналия пред портите рицар.
— Ставай, куче!… Портите са отворени и вождът ти заповядва да се явиш при него.
Юранд се сепна като че от сън. Той не хвана войника за гърлото, не го смаза в железните си ръце; лицето му беше спокойно и почти смирено; стана и без да продума, мина след войника през портата.
Но едва я прекрачи, и зад гърба му се раздаде звук на вериги, подвижният мост почна да се издига нагоре, а зад самата порта падна тежка желязна решетка…
ТРЕТА ЧАСТ
I
Юранд, след като се намери в двора на замъка, не знаеше накъде да върви, защото войникът, който го въведе през портите, го остави и се упъти към конюшните. Наистина до зъберите на зида стояха войници поотделно или по няколко заедно, но лицата им бяха тъй безочливи, а погледите тъй подигравателни, та рицарят можеше лесно да отгатне, че те няма да му покажат пътя, ако ли пък му отговорят, като ги запита, то ще е само грубост или оскърбление.
Някои се смееха и го сочеха с пръст, други почнаха отново да го замерят със сняг, както правеха предишния ден. Но той забеляза една по-голяма от другите врата, над която беше издялан в камъка разпънатият на кръста Христос, и се упъти към нея, като предполагаше, че ако вождът и старейшините са в другата част на замъка или в други стаи, все някой ще му посочи правилния път.
Така и стана. Щом Юранд се доближи до тази врата, двете й половини се отвориха внезапно и пред него застана младеж с обръсната глава като на духовниците, но облечен със светски дрехи, и го запита:
— Вие ли сте, пане, Юранд от Спихов?
— Аз съм.
— Благочестивият вожд ми заповяда да ви заведа при него. Вървете след мене.
И го поведе през голямото сводесто преддверие към стълбата. При нея обаче той се спря, изгледа Юранд от главата до петите и попита отново:
— Но нали нямате със себе си никакво оръжие? Заповядано ми е да ви претърся.
Юранд дигна нагоре и двете си ръце, така че водачът би могъл добре да огледа цялата му фигура, и отговори:
— Вчера предадох всичко.
Тогава водачът сниши гласа си и каза почти шепнешком:
— В такъв случай пазете се да не избухнете в гняв, защото сте във властта и под надмощието на вожда.
— Но и под божията воля — отговори Юранд.
При тия думи той изгледа по-внимателно водача си, забеляза по лицето му нещо като милост и състрадание и рече:
— В очите ти се чете добрина, момко. Ще ми отговориш ли откровено на въпроса, който ще ти задам?
— Побързайте, пане — отговори водачът.
— Ще пуснат ли детето ми вместо мене? А младежът вдигна учудено вежди:
— Та вашето дете тук ли е?
— Дъщеря ми.
— Тази девойка в кулата при портите ли?
— Да, обещаха да я пуснат, ако им се предам.
Водачът направи с ръката си знак, че нищо не знае, но лицето му изразяваше безпокойство и съмнение.
А Юранд попита още:
— Истина ли е, че я пазят Шомберг и Маркварт?
— Тези братя ги няма в замъка. Вземете я обаче, преди да е оздравял управителят Данвелд.
Като чу това, Юранд се разтрепера, но нямаше вече време да пита за нищо, защото бяха стигнали до залата горе, в която Юранд трябваше да се яви пред лицето на управителя на Щитно. Младежът отвори вратата и се дръпна назад към стълбата.
Рицарят от Спихов влезе и се озова в обширна стая, доста тъмна, защото малките дебели кръгли стъкла в оловни кръгове пропущаха малко светлина, пък и денят беше зимен, мрачен. В другия край на стаята наистина гореше в голямата камина огън, но суровите пънове даваха малко пламък. Едва след някое време, когато очите на Юранд свикнаха с полумрака, той забеляза в дъното на стаята маса и седнали до нея рицари, а по-нататък зад гърба им цяла тълпа въоръжени оръженосци и също така въоръжени войници и между тях шута на замъка, който държеше за верига опитомена мечка.
Някога си Юранд се бе сражавал с Данвелд, по-късно го бе виждал два пъти като пратеник при двора на мазовецкия княз, но оттогава бяха минали няколко години; и все пак въпреки полумрака той го позна веднага и по дебелината, и по лицето, а най-вече по това, че беше седнал до масата в средата на кресло с облегалки с превързана между дъсчици ръка, опряна на облегалката. От дясната му страна седеше старецът Зигфрид де Льове от Йоханисбург, заклет враг на полското племе изобщо, а на Юранд от Спихов особено; от лявата по-младите братя Готфрид и Ротгер. Данвелд ги беше поканил нарочно, за да видят триумфа му над страшния враг, а заедно с това да се порадват на плодовете на вероломството, което те заедно бяха намислили и за изпълнението на което му бяха помогнали. Те седяха сега удобно, облечени с дрехи от меко тъмно сукно, с къси хлечове на бедрата — радостни, самоуверени, и поглеждаха Юранд надменно и с такова неизмеримо презрение, каквото имаха всякога в душите си към слабите и победените.