Мълчанието трая дълго време, защото кръстоносците жадуваха да се насладят от вида на мъжа, от когото преди това се просто страхуваха, но сега той стоеше пред тях с оборена на гърди глава, навлякъл конопен чувал за покаяние, с въже на шията, на което висеше ножницата от меча.
Явно беше, че сега те искаха колкото се може повече хора да видят неговото унижение, защото от страничните врати, които водеха към другите стаи, влизаше всеки, който пожелае, и стаята се изпълни почти до половината с въоръжени мъже. Те всички разглеждаха Юранд с неизмеримо любопитство, като говореха високо и подхвърляха закачки към него. А той тъкмо от техния вид се обнадежди, защото си помисли: „Ако Данвелд не искаше да изпълни това, което е обещал, не би повикал толкова свидетели.“
Но ето че Данвелд махна с ръка да престанат разговорите, после направи знак на един от оръженосците да се приближи до Юранд. Оръженосецът направи това, после хвана въжето, което обвиваше врата на Юранд, и го заведе на няколко крачки по-близо до масата.
А Данвелд изгледа победоносно присъствуващите и каза:
— Гледайте как силата на Ордена побеждава злобата и гордостта.
— Дай боже да е всякога така! — отговориха присъствуващите.
Отново настана мълчание, след което Данвелд се обърна към пленника:
— Ти хапеше Ордена като бясно куче и господ нареди да стоиш пред нас като куче с връв на шията и да очакваш милост и съжаление.
— Не ме сравнявай с куче, вожде — отвърна Юранд, — защото с това отнемаш честта на ония, които са се сражавали с мене и са паднали, сразени от моята ръка.
При тези думи всред въоръжените немци се разнесе шепот, ала не се знаеше дали ги разсърди смелостта на отговора, или ги порази неговата справедливост.
Но Данвелд не беше доволен от този обрат на разговора, та каза:
— Я го вижте, той и тук още плюе в очите ни гордост и безсрамие.
А Юранд вдигна нагоре ръце, като човек, който вика небесата за свидетел, поклати глава и отвърна:
— Вижда господ, че моята гордост остана отвъд тукашните порти. Господ вижда и ще отсъди дали като позорите моето рицарско достойнство, вие не позорите и себе си. Една е рицарската чест за всички и всеки, който е препасан за рицар, е длъжен да я уважава.
Данвелд намръщи вежди, но в същия миг шутът на замъка почна да дрънка с веригата, за която държеше мечката, и завика:
— Проповед! Проповед! Пристигна от Мазовия проповедник! Слушайте! Проповед!…
После се обърна към Данвелд.
— Господарю — рече той, — граф Розехайм, когато клисарят го събудил много рано за проповедта, му заповядал да изяде въжето на камбаната от възел до възел; и този проповедник има въже на шията си — заповядайте му да го изяде, преди да свърши проповедта.
И след тия думи загледа вожда с известно безпокойство, защото не беше уверен дали той ще се засмее, или ще заповяда да го набият за ненавременната му намеса. Но орденските братя, които бяха мазни, отстъпчиви и дори покорни, когато не се чувствуваха достатъчно силни, не знаеха мяра спрямо победените: ето защо Данвелд не само кимна с глава на шута в знак, че позволява да се гаври с пленника, но и сам той избухна с такава нечувана грубост, та по лицата на някои от по-младите оръженосци се изписа смайване.
— Не се оплаквай, че си опозорен — рече той, — защото дори да те направя кучкар, един орденски кучкар е по-добър от вашия рицар!
А одързостеният шут завика:
— Донеси чесало да разчешеш мечката, пък тя за това ще ти разчеше с лапа косата!
При тези думи тук-там се чу смях и някакъв глас извика иззад гърбовете на орденските братя:
— През лятото ще косиш тръстика на езерото!
— И ще ловиш раци! — извика друг.
Трети пък добави:
— А сега почни да пъдиш враните от обесените! На ще останеш тук без работа.