Така се гавреха те със страшния някога за тях Юранд. Малко по малко всички насъбрани се развеселиха. Някои станаха от масата, почнаха да се приближават до пленника и да го разглеждат отблизо, като казаха: „Това ли е оня глиган от Спихов, на който нашият вожд изби зъбите: устата му навярно са пълни с пяна; как ли му се ще да сече, но не може!“ Данвелд и другите братя на Ордена, които изпърво искаха да придадат на разпита вид на тържествен съд, като видяха, че работата взе друг обрат, станаха също от пейките и се смесиха с ония, които се бяха приближили до Юранд.
Старият Зигфрид от Йоханисбург не беше доволен от това, но самият вожд му каза: „Не се мръщете, ще има още по-голяма веселба!“ И те почнаха също да разглеждат Юранд, защото такава възможност беше много рядка: когато по-рано някой от рицарите или от войниците го видеше така отблизо, обикновено след това затваряше очи навеки. Някои пък казваха: „Плещест е, макар че има кожух под чувала; може да го обвие човек с грахова слама и да го развежда като мечка по панаирите…“ Други започнаха да искат пиво, за да стане денят им още по-весел.
И скоро задрънкаха препълнени кани, а в тъмната зала се разнесе миризмата на потеклата изпод капачетата на чашите пяна. Развеселилият се вожд каза: „Ето, така е по-добре, нека да не мисли, че неговият позор е голяма работа!“ И пак се приближаваха до него, удряха го под брадата с каните и казваха: „Иска ли ти се да пиеш, мазурска муцуно!“ Някои пък наливаха пиво в шепата си и му го плискаха в лицето, а той стоеше помежду им, замаян, поруган, докато най-сетне тръгна към стария Зигфрид и почувствувал, че не ще издържи това дълго, почна да вика така силно, то да заглуши глъчката в залата:
— Заради мъките на Спасителя и за спасението на вашите души върнете ми детето, както обещахте!
И искаше да хване дясната ръка на стария вожд, но той се дръпна бързо назад и каза:
— По-далече, робе! Какво искаш?
— Аз пуснах от плен Бергов и дойдох сам, защото обещахте, че в замяна ще върнете детето ми, което е тук у вас.
— Кой ти е обещавал? — попита Данвелд.
— По съвест и вяра ти, вожде.
— Свидетели не можеш посочи, но те и не са потребни, щом се отнася до чест и дадена дума.
— В името на твоята чест! На честта на Ордена! — извика Юранд.
— Тогава дъщерята ще ти бъде върната! — отговори Данвелд.
После се обърна към събраните и каза:
— Всичко, което досега преживя тук, е невинна играчка в сравнение с неговите престъпления и злодейства. Но понеже обещахме да върнем дъщеря му, ако се яви и покори пред нас, знайте, че думата на кръстоносеца е като словото божие ненарушима и че на онази девойка, която отървахме от разбойниците, ние сега подаряваме свободата, а ще позволим и нему да се върне у дома си, след като се покае примерно за греховете си спрямо Ордена.
Тези думи зачудиха някои, защото познаваха Данвелд и неговите стари сметки с Юранд и не бяха очаквали от него такова благородство. Старият Зигфрид, а заедно с него Ротгер и брат Готфрид го поглеждаха, вдигаха учудено вежди и мръщеха чела, а той се преструваше, че не вижда тези въпросителни погледи, и рече:
— Дъщеря ти ще изпратим със стража, а ти ще останеш тук, докато стражата се върне благополучно и докато платиш откупа.
Самият Юранд се позачуди, защото беше вече изгубил надежда, че жертвата му ще принесе що-годе полза на Дануша, та погледна Данвелд почти с признателност и отговори:
— Господ да ти плати, вожде!
— Познай сега рицарите на Исуса Христа — рече Данвелд.
А Юранд отвърна:
— Та нали от него иде всяко милосърдие! Но понеже отдавна не съм виждал дъщеря си, позволете ми да я видя и да я благословя.
— Да, и то тук, пред всички събрани, за да бъдат свидетели на нашата вярност в обещанията и на нашата милост.
Като каза това, той заповяда на застаналия до него оръженосец да доведат Дануша, а сам се приближи до фон Льове, Ротгер и Готфрид, които го заобиколиха и почнаха с него бърз и оживен разговор.
— Не съм против, при все че не такива ти бяха намеренията — отсече старият Зигфрид.
А буйният, прочут със своята храброст и жестокост Ротгер каза:
— Как така? Ще пуснеш не само момичето, но и това дяволско куче, за да ни хапе отново?
— И още как ще ни хапе! — извика Готфрид.
— Нищо!… Ще плати откуп! — отвърна небрежно Данвелд.
— И всичкото си да даде, той за една година ще награби два пъти повече.
— Колкото за момичето, не съм против — повтори Зигфрид, — но тоя вълк още много пъти ще разплаче овчиците на Ордена.
— А нашата дума? — запита с усмивка Данвелд.
— Ти друго казваше…
Данвелд сви рамене.