— Малко ли ви беше забавата? — попита той, — Още ли искате?
Сега и някои други обкръжиха Юранд и възгордени от славата, която озари всички членове на Ордена след благородната постъпка на Данвелд, започнаха да се перчат:.
— Е що, побойнико такъв — каза капитанът на стрелците от замъка, — не биха постъпили тъй твоите езичници с наш християнски рицар!
— Нали ни пиеше кръвта?
— Пък ние ти се отплащаме за камъка с хляб…
Но Юранд не обръщаше внимание вече нито на надменността, нито на презрението, които звучаха в думите им: сърцето му беше разнежено, а клепките влажни. Той мислеше, че след малко ще види Дануша и ще я види наистина по тяхна милост, та поглеждаше заобиколилите го почти с разкаяние и най-сетне отвърна:
— Истина е! Истина! Бивал съм за вас опасен, но… не и вероломен.
В тоя миг от другия край на залата някой викна внезапно: „Водят момичето!“ и веднага в цялата стая настана мълчание. Войниците се разстъпиха на две страни: нито един от тях не беше виждал дотогава Юрандовата дъщеря, а поради тайнствеността, с която Данвелд заобикаляше постъпките си, по-голямата част от тях не знаеха дори за нейното присъствие в замъка? обаче тия, които знаеха, бяха успели вече да пришепнат на другите за нейната чудна красота. Ето защо всички очи се насочиха с особено любопитство към вратата, на която тя щеше да се покаже.
В това време първо влезе оръженосец, след него познатата на всички орденска послушница, оная същата, която бе ходила в горския замък, а след нея влезе облечена в бяло девойка с разпусната коса, препасана с панделка на челото.
И отведнъж в цялата зала се разнесе като гръмотевица дружен и силен смях. Юранд, който в първата минута се затече към дъщеря си, внезапно се дръпна, застана бледен като платно и поглеждаше смаяно островърхата глава, сините устни и безумния поглед на юродивата, която му даваха като Дануша.
— Това не е моята дъщеря! — извика той с тревожен глас.
— Не е твоята дъщеря ли? — извика Данвелд, — Кълна се в името на свети Либерий Падеборински! Значи, или ние не сме отървали от разбойниците твоята дъщеря, или пък някой магьосник я е променил, защото друго момиче в Щитно няма.
Старият Зигфрид, Ротгер и Готфрид размениха бързи погледи, пълни с най-голям възторг от хитростта на Данвелд, но нито един от тях нямаше време да се обади, защото Юранд извика със страшен глас:
— Тя е тук! Тук в Щитно! Чух я, като пееше, чух гласа на моето дете.
В отговор на това Данвелд се обърна към събраните и рече спокойно и натъртено:
— Бъдете ми свидетели всички, а особено ти, Зигфрид от Йоханисбург, и вие, благочестиви братя, Ротгер и Готфрид, че съгласно думата си и даденото обещание аз връщам това момиче, за което хванатите от нас разбойници казаха, че е дъщеря на Юранд от Спихов. Ако това не е тя, вината не е наша, а такава е волята на бога, който по тоя начин пожела да предаде Юранд в наши ръце.
Зигфрид и двамата по-млади братя наведоха глави в знак, че чуват и ще бъдат свидетели в случай на нужда. После отново размениха бързи погледи, защото това беше повече, отколкото те самите можеха да очакват: да хванеш Юранд, да не му дадеш дъщерята и все пак външно да сдържиш обещанието си — кой друг би могъл да го направи!
А Юранд падна на колене и почна да заклева Данвелд във всички светини в Малборг, после в паметта на родителите му, да му даде истинското негово дете и да не постъпва като лъжец и изменник, който престъпва клетвата и обещанието си. В гласа му звучеше толкова отчаяние и искреност, та някои почнаха да се досещат за измамата, а други си помислиха, че може наистина някой магьосник да е променил образа на момичето.
— Господ вижда твоята измама! — викаше Юранд, — Заклевам те в раните на Спасителя! В твоя смъртен час те заклевам — върни ми детето.
Той стана и тръгна превит одве към Данвелд, като че искаше да прегърне коленете му. Очите му блестяха почти като безумни, а гласът му пресекваше ту от болка, ту от тревога, ту от отчаяние, ту от закана. А Данвелд, като чу в присъствието на всички, че го обвиняват в предателство и измама, почна да пръхти — с ноздрите си, най-сетне гняв се разля по лицето му като пламък и за да смаже докрай нещастника, той също се приближи до него, наведе се до ухото му и му прошепна през стиснати зъби:
— Ако ти я дам — ще бъде с копеле от мене…
Но в същия миг Юранд изрева като бик; двете му ръце грабнаха Данвелд и го дигнаха нагоре. В залата се разнесе отчаян вик: „Пощади!“, после тялото на вожда се пльосна о каменния под с такава страшна сила, че мозъкът от строшения череп опръска застаналите наблизо Зигфрид и Ротгер.
Юранд се затече към страничната стена, при която беше изправено оръжието, грабна един голям двуръчен меч и връхлетя като буря върху окаменелите от ужас немци.