II
Вечерта в същата зала до масата седеше старият Зигфрид де Льове, който след смъртта на Данвелд веднага пое управлението на Щитно, а до него брат Ротгер, рицарят дьо Бергов, бивш пленник на Юранд, и двама благородни млади послушници, които наскоро щяха да наметнат белите плащове. Зимният вихър виеше зад прозорците, разтърсваше оловните им рамки, раздухваше пламъка на факлите, които горяха в железни подложки, и от време на време връщаше кълба дим от камината. При все че братята се бяха събрали на съвет, сред тях цареше мълчание, защото чакаха да чуят думата на Зигфрид, а той, подпрял лакти на масата и сплел ръце върху наведената си побеляла глава, седеше мрачен, с потънало в сянка лице и с тежки мисли в душата.
— За какво ще се съвещаваме? — попита най-сетне брат Ротгер.
Зигфрид вдигна глава, изгледа го и като се съвзе от замислеността си, рече:
— За нашата беда, за това какво ще кажат магистърът и върховният съвет и какво да направим, та нашите постъпки да не докарат вреда на Ордена.
После той отново млъкна, но след малко се огледа наоколо и помръдна ноздри: — Тук още мирише на кръв.
— Не, вожде — отговори Ротгер, — аз заповядах да измият пода и да покадят със сяра. Мирише на сяра.
А Зигфрид изгледа присъствуващите с особен поглед и рече:
— Смили се, дух на светлината, над душата на брат Данвелд и на брат Готфрид!
Всички разбраха, че той призовава божието милосърдие над тези души, защото, като се спомена за сяра, той си е спомнил за пъкъла, та и тях тръпки ги побиха и отговориха всички заедно:
— Амин! Амин! Амин!
И пак известно време се чуваше само как вие вятърът и как тракат рамките на прозорците.
— Къде е тялото на вожда и на брат Готфрид? — попита старецът.
— В параклиса: свещениците им четат молитви.
— В ковчези ли са вече?
— В ковчези, само че вождът е с покрита глава, защото и черепът, и лицето са смазани.
— Къде са другите трупове и ранените?
— Труповете са вън на снега, за да се вдървят, докато приготвят ковчези, а ранените са вече в болницата.
Зигфрид сплете повторно ръце над главата си:
— И това го стори само един човек!… О, дух на светлината, вземи под свое покровителство Ордена, когато дойде ред за голяма война с това вълчо племе!
При тия думи Ротгер вдигна очи нагоре, като да си припомняше нещо, и каза:
— Чувах при Вилно как самбийският управител казваше на брата си, магистъра: „Ако не започнеш голяма война и не ги изтребиш, та и името им да изчезне, тогава горко и на нас, и на нашия народ.“
— Дай боже такава война и да се срещнем с тях! — каза единият от благородните послушници.
Зигфрид го изгледа продължително, като че имаше желание да му каже: „Днес можеше да се срещнеш с един от тях!“, но като видя дребната и млада фигура на бъдещия рицар и може би си спомни, че и той сам, въпреки прославената си храброст, не пожела да отиде на вярна гибел, отказа се да го смъмре и попита:
— Кой от вас е виждал днес Юранд?
— Аз — отговори дьо Бергов.
— Жив ли е още?
— Жив е, лежи в същата мрежа, в която го оплетохме. Когато се свести, войниците искаха да го доубият, но свещеникът не позволи.
— Не бива да го доубиват. Той е важен човек между своите и би се вдигнал страшен шум — отвърна Зигфрид, — Пък и не ще може да се скрие това, което стана тук, защото имаше твърде много свидетели.
— Тогава какво ще казваме и какво ще правим? — попита Ротгер.
Зигфрид се замисли и най-сетне рече:
— Вие, благородни рицарю дьо Бергов, идете в Малборг при магистъра. Вие бяхте пленник на Юранд и сте гост на Ордена, та като на гост, който не е задължен да говори в полза на кръстоносците, ще ви повярват по-лесно. И тъй, кажете тогава, каквото сте видели, как Данвелд отървал от крайграничните разбойници някаква си девойка и помислил, че тя е дъщеря на Юранд, та съобщил за това на баща й, който дойде в Щитно, и… какво стана по-сетне — вие сам знаете…
— Простете ми, благочестиви вожде — рече дьо Бергов, — Тежко пленничество понесох аз в Спихов и като ваш гост на драго сърце бих свидетелствувал във ваша полза, но за да ми бъде спокойна съвестта, кажете ми: наистина ли същинската Юрандова дъщеря не беше в Щитно и дали измамата на Данвелд не доведе до безумие нейния страшен баща?
Зигфрид де Льове се поколеба за миг какво да отговори; в душата му се беше вкоренила дълбока омраза към полското племе; имаше там и жестокост, по която превишаваше дори Данвелд, и хищничество, когато се отнасяше до Ордена, и надменност, и алчност, но в нея нямаше наклонност към подли извъртания. Най-голямата му мъка и огорчение в живота беше това, че поради разпуснатостта и своеволията в последно време работите на Ордена се бяха сложили така, та извъртанията бяха станали едно от най-важните и неизбежни средства за съществуване. Ето защо въпросът на дьо Бергов засегна в него тази най-болезнена страна на душата му и той едва след дълго мълчание отговори следното: