И почна отново да учи Ротгер какво да говори и какво да иска, като отиде при мазовецкия двор.
III
Но вестта за станалото в Щитно беше стигнала във Варшава преди брат Ротгер и бе възбудила там смайване и безпокойство. Нито самият княз, нито някой от придворните му можеше да разбере какво се е случило. Малко преди това тъкмо когато Миколай от Длуголяс щеше да замине за Малборг с писмо на княза, в което той горко се оплакваше за отвличането на Дануша от буйните крайгранични вождове и искаше почти със заплашване да я върнат веднага, дойде писмо от владелеца на Спихов, в което той съобщаваше, че дъщеря му била хваната не от кръстоносците, а от обикновени погранични разбойници, които щели да я освободят наскоро срещу откуп. По тази причина пратеникът не замина, тъй като никому не мина през ума, че кръстоносците са принудили Юранд да напише такова писмо, като са го заплашили със смъртта на детето му. Мъчно беше и без това да се разбере какво се бе случило, защото пограничните нехранимайковци, поданици било на княза, било на Ордена, се нападаха помежду си лете, а не през зимата, когато снегът издаваше следите им. Те нападаха също обикновено търговците или си позволяваха грабежи по селата, като хващаха в плен хората и отвличаха стадата им; но да се осмелят да предизвикват самия княз и да отвлекат неговата възпитаница, още повече дъщеря на могъщия и страшен за всички рицар, никой не можеше да допусне, а камо ли да повярва. Отговор на това, както и на всички други съмнения обаче беше писмото на Юранд, подпечатано с неговия печат и донесено този път от човек, за когото знаеше, че е от Спихов; ето защо всички подозрения ставаха невъзможни, но князът се разгневи така, както отдавна не го бяха виждали, и заповяда да преследват разбойниците по цялата граница на княжеството му, като помоли и плоцкия княз да направи същото и да не се скъпи на наказания спрямо злодеите.
Тъкмо тогава дойде известието за станалото в Щитно.
Предавано от уста на уста, то стигна до Варшава преувеличено десеторно. Разправяше се, че Юранд дошъл в замъка с петима другари, нахлул през отворените порти й изтрепал толкова свят, та от охраната останали много малко хора и трябвало да се иска помощ от съседните замъци, да се свикат рицарите и въоръжени отреди пехота, които едва след двудневна обсада могли да нахлуят отново в замъка и там да се разправят с Юранд и другарите му. Говореше се още, че тази войска сега навярно ще мине границата и че непременно ще избухне голяма война. Князът, който знаеше колко е важно за великия магистър в случай на война с полския крал силите на двете мазовецки княжества да останат настрана, не вярваше на тия слухове, защото сега не беше тайна, че ако кръстоносците започнат война с него или с Жемовит Плоцки, никаква човешка сила не ще сдържи поляците от кралството, а магистърът се боеше от тази война. Той знаеше, че тя трябва да дойде, но гледаше да я отсрочи, едно, защото беше миролюбив и, друго, защото знаеше, че за да премери силите си с Ягело, би трябвало да приготви такава войска, каквато никога досега Орденът не е изкарвал на бой, и същевременно да си осигури помощта на князете и рицарството не само в Немско, но и в целия Запад.
Така че князът не се страхуваше от войната, но искаше да знае какво се бе случило, какво трябва в същност да мисли за събитието в Щитно, за изчезването на Дануша и за всичките тия известия, които идваха иззад границата. Ето защо, при все че не можеше да търпи кръстоносците, той се зарадва, когато една вечер капитанът на стрелците му докладва, че е пристигнал един орденски рицар и моли да бъде изслушан.
Той го прие обаче гордо и макар веднага да позна, че това е един от братята, които бяха идвали в горския му замък, престори се, че не го помни, и го попита кой е, откъде иде и какво го носи във Варшава.
— Аз съм брат Ротгер — отговори кръстоносецът — и преди известно време имах честта да се поклоня ниско на ваше княжеско височество.
— Ами като си монах, защо не носиш орденските знаци?
Рицарят почна да обяснява, че не е облякъл белия плащ само затова, защото, ако го сложел, мазовецките рицари навярно щели да го хванат или убият. Навсякъде по целия свят, във всички кралства и княжества, кръстният знак на плаща запазва човека, осигурява му добри обноски и гостоприемство от хората, само в мазовецкото княжество кръстът обрича на сигурна смърт човека, който го носи.
Но князът го прекъсна разгневен.
— Не кръстът — каза той, — защото и ние целуваме кръста, но вашето безчестие… И ако някъде ви приемат, по-добре, то е затова, защото по-малко ви познават.