— А скоро ли ще стане?
Но абатът, зает с княгинята, не чу, а може би се престори, че не е дочул въпроса.
А княгинята продължи:
— Радват се и у нас младите рицари на тази война, но по-възрастните и по-разсъдливите казват: „Не от немците се боим ние, при все че е голяма тяхната сила и тяхната надменност, нито от копията и мечовете им, но боим се, казват, от орденските реликви, защото пред тях човешката сила е нищо.“
Тук Ана Данута погледна със страх абата и прибави с по-тих глас:
— Имали били парче от истинския кръст господен! как тогава може да се воюва с тях?
— Пратил им го френският крал — отвърна абатът.
Настъпи кратко мълчание — после заговори Миколай от Длуголяс, по прякор Обух, човек опитен и вещ.
— Бях пленник у кръстоносците — рече той — и няколко пъти съм виждал процесии, на които носеха тази велика светиня. Но освен това в манастира в Олива има много други знаменити реликви, без които Орденът не би достигнал такава сила.
При тези думи бенедиктинците обърнаха глави към говорещия и почнаха да го разпитват с голямо любопитство:
— Кажете ни, какво има там?
— Има изрезка от дрехата на света Богородица — отговори владелецът от Длуголяс, — има един кътен зъб на Мария Магдалена и главничка от огнената къпина, в която сам бог отец се явил на Мойсей, там е ръката на свети Либерий, а пък що кости на други светии — тях не бих могъл да изброя с пръстите на ръцете и на краката си…
— Тогава как ще се воюва с тях? — попита с въздишка княгинята.
Абатът пък намръщи високото си чело, позамисли се и отговори:
— Тежко е да се воюва с тях, ако ще би и затова, че са монаси и носят кръст на плащовете; но ако са задминали мярката на прегрешенията, тогава и на тия свещени предмети ще бъде неприятно да останат в техни ръце и те не само че не ще им придадат сила, но ще им я отнемат, за да преминат в по-достойни ръце. Нека бог пощади християнската кръв, но ако настъпи голяма война, и в нашето кралство има реликви, които ще се застъпят за нас. А господ чрез устата на света Бригида казва: „Избрах ги да бъдат полезни пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват над тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И го направиха роб а не го учат на заповедите божи, отказват му светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адски, отколкото ако бе в езичество останал, А войни водят само за да задоволят алчността своя. Затова ще дойде време когато строшени ще бъдат зъбите им и отсечена ще бъде десницата им, а дясната им нога ще стане крома, за да съзнаят греховете си.“
— Дай боже! — извика Збишко.
Останалите рицари и монаси също много се ободриха от думите на пророчеството, а абатът се обърна към княгинята и каза:
— Затова уповавайте се на бога, милостива господарке, защото по-скоро техните дни са преброени, отколкото вашите; а сега с благодарно сърце приемете това ковчеже, в което се пази пръст от крака на свети Птоломей, един от нашите покровители.
Княгинята протегна разтрепераните си от щастие ръце, коленичи, пое ковчежето и веднага почна да го притиска до устните си. Радостта на господарката споделиха и придворните и девойките, защото никой не се съмняваше, че този подарък ще донесе благословия и успех на всички им, а може би и на цялото княжество. Збишко също се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че войната ще почне веднага след краковските тържества.
IV
Пладне беше вече отдавна минало, когато княгинята заедно със свитата си потегли от гостоприемния Тинец за Краков. Често пъти тогавашните рицари, когато отиваха в големите градове или в замъците на посещение на знатни лица, се стъкмяваха с пълно бойно въоръжение. Имаше наистина обичай оръжието да се снема, щом се минат портите, за което сам стопанинът на замъка подканваше гостите с традиционните думи: „Снемете оръжието, благородни рицарю, защото сте дошли у приятел“ — но при все това „военното“ влизане се смятащи за по-тържествено и повдигаше значението на рицаря. Заради тази именно тържественост както Мачко, така и Збишко си туриха най-добрите, отнети от фризийските рицари, ризници и нараменници, които бяха чисти, блестящи и по краищата украсени със златни нишки. Миколай от Длуголяс, който познаваше света и беше виждал през живота си много рицари, а беше и голям познавач на военните работи, веднага разбра, че това са доспехи, изковани от най-прочутите в света по онова време милански оръжейни майстори, каквито брони и оръжия могат да си позволят само най-богатите рицари, защото всяко от тях струва цяло имане. Оттук той направи заключението, че тези фригийци трябва да са били някои видни хора в родината си, и почна да гледа Мачко и Збишко с още по-голяма почит. Но шлемовете им, колкото и да бяха хубави, не бяха скъпи; затова пък едрите коне, покрити със скъпи покривала, предизвикаха между придворните учудване и завист. Седнали на извънредно високите седла, Мачко и Збишко гледаха като на длан цялата княжеска свита. Всеки от тях държеше в ръка дълго копие, всеки имаше меч на бедрото, а на седлото брадва. Щитовете си те наистина бяха оставили за по-удобно в колата, но и без тях и двамата имаха такъв вид, като че ли отиваха не в града, а на война.