— Каза ми, че не са я отвлекли кръстоносците.
— Как тогава можеш да излагаш живота си н да излизаш на съд божи?
Збишко млъкна, само от време на време трепваха челюстите му, а в очите му напираха сълзи.
— Аз не зная нищо, милостиви господарю — рече той. — Тръгнахме оттук заедно с Юранд и по пътя му признах за венчавката. Той тогава почна да се вайка, че това може да разгневи бога, но когато му казах, че то е божа повеля, той се успокои и прости. През целия път казваше, че никой друг освен кръстоносците не е отвлякъл Дануша, а после вече и аз сам не зная какво стана!… В Спихов дойде същата оная жена която бе донесла за мене някакви лекове в горския замък, а с нея още един пратеник. Затвориха се s Юранд в стаята и се съвещаваха. Какво са приказвали, също не зная, но след този разговор и собствените слуги на Юранд не можеха да го познаят, защото беше като от гроб излязъл. Каза на всички ни „Не са кръстоносците“, но бог знае защо пусна Бергов и всички пленници, колкото имаше в подземието У себе си, а сам замина без оръженосец и без нито един слуга. Казваше, че отива при разбойниците да откупи Данушка, а на мене заповяда да чакам. И аз чаках. Изведнъж иде от Щитно известие, че Юранд изпотрепал немците и сам паднал убит! О, милостиви господарю! Пареше ме спиховската земя и малко остана да полудея. Качих аз хората си на конете, за да отмъстя за смъртта на Юранд, но отец Калеб ми каза! „Крепостта няма да превземеш, а война недей започва. Иди при княза, може би там знаят нещо за Дануша.“ И аз дойдох и пристигнах тъкмо тогава, когато онова куче лаеше за неправдите над кръстоносците и за лудостта на Юранд… Аз, господарю, поех неговата ръкавица, защото още преди това го бях извикал на двубой, и при все че не зная нищо, едно зная — че те са пъклени лъжци без срам, без чест и вяра! Припомнете си, милостиви господарю! Нали те сами убиха рицаря дьо Фурси, а искаха да стоварят това престъпление върху моя оръженосец. Бога ми! Заклаха го като вол, а после дойдоха при тебе, господарю, да искат мъст и отплата! Кой тук ще се закълне, че не са излъгали преди това Юранд и че не лъжат сега и тебе, господарю?… Аз не знам, не знам къде е Данушка, но го извиках на двубой, защото, дори ако потрябва да се лиша от живота си, предпочитам смъртта, отколкото живот без моята любима, без тази, която е най-скъпото за мен в целия свят.
Силно развълнуван след тия думи той дръпна мрежата от главата си и косата му се пръсна по плещите; той се хвана за главата с двете, ръце и горчиво зарида. Княгиня Ана Данута, сама опечалена дълбоко от загубата на Дануша, от съчувствие към неговата болка сложи ръцете си на главата му и рече:
— Господ да ти помогне, да те утеши и благослови!
V
Князът не се възпротиви на двубоя, пък и според тогавашните обичаи нямаше възможност да направи това. Настоя само Ротгер да напише писмо до магистъра и до Зигфрид де Льове и да им съобщи, че той пръв е хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари, вследствие на което излиза да се бие с мъжа на Юрандовата дъщеря, който впрочем по-рано го беше извикал на двубой. Кръстоносецът при това се оправдаваше пред великия магистър, че излиза да се бие без разрешение само защото се отнася до честта на Ордена и за да се отхвърлят отвратителните подозрения, които биха могли да донесат на Ордена позор и които той, Ротгер, е готов всякога да изкупи с кръвта си. Писмото бе изпратено веднага до границата по един от слугите на рицаря, а оттам до Малборг то трябваше да отиде по пощата, която кръстоносците бяха въвели в своите земи много по-рано от другите държави.
В това време в двора на замъка слугите разчистиха и утъпкаха снега и го посипаха с пепел, за да не потъват и да не се хлъзгат по гладката повърхност краката на борещите се. В целия замък владееше необикновено оживление. Рицарите и придворните жени се бяха развълнували толкова много, та през нощта в навечерието на двубоя никой не заспа. Казваха си, че конният двубой с копия, па дори с мечове, често свършва само с нараняване, но пешият двубой, особено със страшните секири, свършва всякога със смърт. Всички сърца бяха на страната на Збишко, но колкото повече някой беше разположен към него или към Дануша, с толкова по-голямо безпокойство си спомняше разказите за славата и военната опитност на кръстоносеца. Много от жените прекараха нощта в черквата, дето след изповядването пред отец Вишонек се молеше и Збишко. Като гледаха почти юношеското му лице, те си казваха една на друга: „Та той е още дете!… Как ще подложи младата си глава под немската секира?“ И се молеха още по-усърдно за помощ. Но когато на съмване той стана и мина край тях, за да си облече в стаята доспехите, сърцата отново се поободриха, защото главата и лицето на Збишко бяха наистина момчешки, но снагата му беше необикновено едра и силна и той им изглеждаше як мъжага, който ще се разправи и с най-силния противник.