Двубоят трябваше да стане в малкия двор на замъка, който беше заобиколен с галерия.
Когато се съмна напълно, дойдоха князът с княгинята и децата им и заеха места в средата между колоните, отдето се виждаше най-добре целият двор. От двете им страни насядаха по-важни дворяни, благородни жени и рицари. Запълниха се и всички ъгли на галерията; слугите пък се наредиха по насипа, издигнат от разчистения сняг, а някои се покатериха по балконите и дори на покрива. Там простите хора говореха помежду си: „Дай боже нашият да победи!“
Денят беше студен, влажен, но светъл; орляци врани, които живееха по покривите и по върховете на кулите, изплашени от необикновеното движение, кръжаха над замъка и силно пляскаха криле. Въпреки студа хората се потяха от вълнение, а когато се обади първата тръба, която извести влизането на противниците, всички сърца забиха като чукове.
А те влязоха от противоположните страни на арената и се спряха на границата й. В този миг всеки от зрителите затаи дъх в гърдите си, всеки помисли, че ето, след малко две души ще отлетят към божия съд и два трупа ще останат на снега — и устата, както и бузите на жените побледняха и посиняха при тази мисъл, а очите на мъжете бяха впити изпитателно в противниците, защото всеки от тях искаше да отгатне по държането и по въоръжението им на чия страна ще бъде победата.
Кръстоносецът беше със синкава ризница от леко калена стомана, също такива набедреници и шлем с вдигнат наличник и с великолепен кичур паунови пера на гребена. Гърдите, хълбоците и гърба на Збишко покриваше разкошната миланска броня, която той на времето бе спечелил като плячка от фризийците. На главата си имаше шлем с мрежа, също отворен, но без пера, на краката, — ботуши от кожа на бик, В левите си ръце противниците държаха щитове с гербове; на щита на кръстоносеца беше изобразена шахматна дъска, а под нея три лъва, застанали на задните си крака, а на Збишковия щит — тъпа подкова. В десните си ръце те държаха широки, страшни секири с дъбови почернели дръжки, по-дълги от ръката на който и да а възрастен мъж. Придружаваха ги оръженосците: Хлава, когото Збишко наричаше Главчо, и ван Крист, и двамата облечени с черни железни ризници, и двамата също със секири и щитове: на герба на ван Крист беше изобразен храст жълтуга, а гербът на чеха приличаше на полския герб с глава на зубър, но вместо брадва в главата на бика стърчеше къс меч, забит до половина в окото му.
Тръбата изсвири втори път, а след третия противниците според уговорката трябваше да настъпят един срещу друг. Сега ги разделяше само малко, посипана със сива пепел пространство, но над това пространство като зловеща птица витаеше смъртта. Но преди да бъде даден третият знак, Ротгер се приближи до колоните, между които седяха князът и княгинята, вдигна облечената си в желязо глава и заговори с такъв висок глас, че думите му се чуха във всички кътчета на галерията:
— Нека ми бъде свидетел бог и ти, достойни господарю, и цялото рицарство на тая страна, че аз не съм виновен за кръвта, която ще се пролее тук.
При тези думи сърцата отново се свиха от увереността на кръстоносеца в себе си и в своята победа. Но Збишко, който беше простодушен, се обърна към своя чех и каза:
— Смърди ми тая кръстоносна хвалба, защото тя би била на място след моята смърт, но не и докато съм жив. Тоя самохвалко има на шлема си паунови пара, пък аз изпърво се заклех да намеря три такива китки, а по-късно колкото са пръстите на ръцете, Бог ми ги праща!
— Господарю… — попита Хлава, като се наведе и взе е шепата си малко пепел със сняг, за да му се не хлъзга дръжката в дланта — може би Исус Христос ще ми помогне да се разправя бързо с тоя пруски глупак, та ще ми позволите ли тогава, ако не да нападна кръстоносеца, поне да пъхна дръжката между коленете му и да го сваля на земята?
— Пазил те господ! — викна живо Збишко, — Ще покриеш с позор и мене, и себе си.
В това време гласът на тръбата екна за трети път. Като го чуха, оръженосците се хвърлиха бързо и яростно един върху друг, а рицарите тръгнаха един към друг по-бавно и по-спокойно, както го изискваше преди първото сблъскване тяхното звание и достойнство.
Малцина обръщаха внимание на оръженосците, но онези от опитните мъже и от слугите, които ги гледаха, разбраха веднага, че всички предимства са на страната на Хлава. Ръцете на немеца работеха по-мъчно със секирата, а и движенията на щита му бяха по-бавни. Изпод щита му се виждаха краката, по-дълги, но по-слаби и по-малко пъргави от яките, покрити с опънати крачоли нозе на чеха. Освен това Хлава нападна тъй стремително, че ван Крист трябваше едва ли не от първата минута да отстъпва. Разбра се веднага, че единият от тези противници се хвърля върху другия като буря, че напира, настъпва, поразява като гръм, а другият предчувствува, че смъртта го дебне, и само се защищава, за да забави колкото се може повече ужасната минута. Наистина беше така. Тоя самохвалко, който изобщо излизаше на бой само тогава, когато не можеше да изклинчи, разбра, че дръзките му и непредпазливи думи го докараха до двубой със страшна хала, която той би трябвало да избягва като смъртта си; и сега, когато усети, че всеки един от тези удари би могъл да свали вол, съвсем падна духом. Той почти забрави, че не е достатъчно да отбива ударите с щита, но трябва и сам да нанася удари. Виждаше над главата си блясъка на секирата и мислеше, че всяко нейно замахване е последно. Като се пазеше с щита, той затваряше неволно очи с чувство на тревога и със съмнение дали ще ги отвори пак. Сегиз-тогиз и той замахваше, но без надежда, че ще засегне противника, и само вдигаше щита все по-високо над главата, за да я запази.