Най-сетне той почна да се уморява, а чехът удряше все по-силно. Както от голям бор хвърчат на всички страни грамадни трески под секирата на дърваря, така и под ударите на чеха почнаха да се чупят и да падат железни късове от доспехите на немския оръженосец. Горният край на щита му се преви и пропука, а десният нараменник падна на земята заедно с прерязания и окървавен вече ремък. Косата на ван Крист настръхна и го обхвана смъртна тревога. Той замахна по щита на чеха още един-два пъти с всичката сила на мишците си, но като видя, че пред страшната сила на противника няма за него спасение и че може да го спаси само някакво свръхестествено усилие, той внезапно се сгромоляса с всичката тежест на въоръжението и на тялото си под краката на Хлава.
И двамата паднаха на земята и се бореха, като се търкаляха и преобръщаха по снега. Но чехът скоро се намери отгоре, известно време потискаше още отчаяните движения на противника, най-сетне налегна с коляното си желязната ризница, която покриваше корема му, и извади от пояса си късата триръба мизерикордия.
— Пощади! — прошепна тихо ван Крист и вдигна очи към очите на чеха.
Но вместо отговор чехът се протегна върху него, за да може по-лесно да стигне с ръка до шията му, и като разряза под брадата му ремъка, който крепеше шлема, ръгна нещастника два пъти в гърлото с острието, насочено надолу към средата на гърдите.
Тогава очите на ван Крист хлътнаха навътре в черепа, ръцете и краката му заудряха по снега, като че искаха да го очистят от пепелта, след минута обаче той се изпъна н остана неподвижен, като още издуваше покритите си с червена пяна устни и бълваше изобилно кръв.
А чехът стана: избърса мизерикордията с дрехата на немеца, после вдигна секирата, опря се на нея и почна да наблюдава по-тежката и по-упорита борба на своя рицар с брат Ротгер.
Западните рицари бяха вече навикнали на удобства и разкош, докато „владелците“ от Малополша и Великополша, както и в Мазовия, водеха още суров и тежък живот, вследствие на което дори у чуждите и зле настроените предизвикваха почуда със силата на тялото си и издръжливостта на всякакви трудности — било продължителни, било наложени от момента. И сега също пролича, че Збишко надвишава кръстоносеца със силата на ръцете и краката не по-малко, отколкото, оръженосецът му надвишаваше ван Крист, но пролича също, че като твърде млад, отстъпваше на Ротгер в рицарската опитност.
На Збишко донякъде помагаше обстоятелството, че Ротгер избра бой със секири, защото при това оръжие спазването на строги правила беше невъзможно. В бой с къси или дълги мечове, при който би трябвала да познаваш ударите, извъртанията и да умееш да ги отбиваш, немецът щеше да има голямо предимство. Но и сега както сам Збишко, така и зрителите по движенията и владеенето на щита разбраха, че имат пред себе си опитен и страшен мъж, който очевидно не за пръв път излиза на такъв вид битка. При всяко замахване на Збишко Ротгер подлагаше щита, а в мига на удара отстъпваше леко назад, от което дори и най-силният замах губеше от силата си и не можеше нито да разсече, нито да смачка гладката повръхност. Той ту отстъпваше, ту настъпваше и правеше това спокойно, но така бързо, та очите едва можеха да схванат движенията му. Князът се изплаши за Збишко, а мъжете навъсиха лица, защото им се стори, че немецът си играе сякаш нарочно с противника. Понякога дори и не подлагаше щита, а в същия миг, когато Збишко замахнеше, той правеше половин обръщане настрана, така че острието на секирата разсичаше празното пространство. Това беше най-страшното, защото Збишко можеше при това да изгуби равновесие и да падне, след което неизбежно би загинал. Като гледаше това, чехът, изправен над заклания Крист, също се тревожеше и си казваше: „Бога ми! Ако господарят падне, ще прасна немеца с тила на секирата отзад между плешките да се търколи и той.“