Умората най-сетне почна да завладява кръстоносеца. На два пъти той нанесе два откъслечни, но страшни удара, като мереше дясното рамо на Збишко; той обаче ги отби с щита си с такава сила, че дръжката се залюля в ръката на Ротгер, а самият той трябваше ненадейно да отстъпи, за да не падне. И от този миг той все отстъпваше. Изчерпваха се вече не само силите му, но и хладнокръвието и търпението. При вида на отстъплението му от гърдите на зрителите се изтръгнаха няколко възгласа, като че ли победни, които предизвикваха в душата му злоба и отчаяние. Ударите на секирите станаха все по-чести. Пот обливаше челата на двамата бойци, а през стиснатите им зъби от гърдите се изтръгваше хрипливо дишане. Зрителите престанаха да пазят тишина и сега всяка минута се чуваха ту мъжки, ту женски гласове: „Удари го… Съд божи! Божие наказание! Да ти помага господ!“ Князът махна няколко пъти с ръка, за да ги усмири, но не можеше да ги сдържи. Шумът ставаше все по-силен, защото на галерията заплакаха тук-таме деца и най-сетне току до самата княгиня някакъв млад разридан женски глас извика:
— За Данушка! Збишко! За Данушка!
Та нали Збишко знаеше, че се отнася до Дануша. Той беше уверен, че този кръстоносец има пръст в отвличането й, и като се бореше с него, се сражаваше да отмъсти за стореното й зло. Но като човек млад и жаден за битки, в началото на двубоя той мислеше само за боя. Сега този вик изведнъж му припомни за нейната загуба и за нейната зла съдба. Любов, тъга и жажда за мъст се разляха като огън по жилите му. Сърцето му застена от събудената болка и го обхвана просто треска за бой. Кръстоносецът вече не можеше да отбива, нито да отвръща на неговите страшни, подобни на буря удари. Збишко удари с щита си неговия щит с такава свръхчовешка сила, та ръката на немеца се вдърви внезапно и увисна безсилна. Смаян и изпаднал в ужас, Ротгер се дръпна назад, олюля се и в миг пред очите му блесна секирата, а острието й като мълния се заби в дясното му рамо.
До ушите на зрителите стигна само сърцераздирателният вик: „Исусе!…“, след което Ротгер отстъпи още крачка назад и рухна възнак на земята. Изведнъж всички на галерията зашумяха и се размърдаха, както пчелите в пчелин, когато ги припече слънцето, почват да хвърчат и бръмчат. Рицарите слизаха тичешком на купчини по стълбите, слугите прескачаха насипа от сняг, за да видят отблизо труповете. Навред се чуваха викове: „Ето божи съд!… Има си Юранд наследник! Хвала му и признателност! Това се казва юнак, роден за секира!“ Други пък викаха: „Вижте и се чудете! Самият Юранд не би го разсякъл по-добре,“ Около трупа на Ротгер се събра цял куп любопитни, а той лежеше по гръб, с бяло като снега лице, с широко отворени уста и с окървавено рамо, разсечено така ужасно от шията чак до под мишницата, та едвам се държеше за тялото. А някои казваха: „Ето, жив беше и ходеше гордо по земята, а сега и пръста си не може да мръдне!“ При тия думи едни се чудеха на ръста му, защото беше заел на арената голямо пространство и след смъртта си изглеждаше още по-огромен, други се чудеха на кичура паунови пера, които изглеждаха много красиви на снега, а трети на доспехите, с цената на които можеше да се купи цяло село. Но чехът Хлава се приближи с двама Збишкови слуги, за да снеме доспехите на покойника, а любопитните обкръжиха Збишко и почнаха да го хвалят и превъзнасят до небесата, защото им се струваше, че неговата слава заслужено ще издигне цялото мазовецко и полско рицарство. В това време му взеха щита и секирата, за да му олекне, а Мрокота от Моцажев му откопча и шлема и покри с шапка от алено сукно изпотената му коса. Збишко стоеше като вцепенен, дишаше тежко, с незагаснал още огън в очите, с лице, побледняло от усилието и ожесточението, и леко потреперваше от вълнение и умора. Но го хванаха под ръка и го заведоха при княза и княгинята, които го чакаха в отоплена стая до камината. Там Збишко коленичи пред тях, а когато отец Вишонек го прекръсти и се помоли за вечен покой на душите на умрелите, князът прегърна младия рицар и каза:
— Всевишният бог отсъди по спора между двама ви и той управляваше ръката ти, да бъде благословено името му, амин!