После се обърна към рицаря дьо Лорш и към другите и прибави:
— Тебе, чужденецо рицарю, и вас, всички тук събрани, призовавам за свидетели на това, за което и сам свидетелствувам, че те се биха според закона и обичая и че съдът божи тук се извърши по рицарски й по божи ред, както става навсякъде.
Местните рицари потвърдиха в дружен хор думите на княза, а когато ги преведоха на рицаря дьо Лорш, той стана и заяви, че не само е свидетел, че всичко е станало по рицарски и по божи ред, но дори ако някой в Малборг или при друг княжески двор дръзне да се съмнява в това — той, дьо Лорш, ще го призове веднага на двубой — пеши или на кон, ако ще би да е не само обикновен рицар, но великан и магьосник, който да надминава по магьосническата си сила и самия Мерлин.
А в това време княгиня Ана Данута, когато Збишко прегърна и нейните крака, се наведе към него и му каза:
— Защо не си радостен? Радвай се и благодари на бога, защото, ако бог беше милостив и те отърва от тая опасност, той и за в бъдеще няма да те изоставя; и ще те направи щастлив.
А Збишко отвърна:
— Как да се радвам, милостива господарке? Господ ни прати победа и отмъщение над оня кръстоносец, но Данушка я няма и пак я няма и аз сега не съм по-близо до нея, отколкото преди.
— Най-върлите ти врагове, Данвелд, Готфрид и Ротгер, не са вече живи — отговори княгинята, — а за Зигфрид казват, че е по-справедлив от тях, ако и жесток. Прославяй божието милосърдие и за това. А рицарят дьо Лорш казваше, че ако кръстоносецът падне убит, ще отиде веднага в Малборг и ще настоява пред самия велик магистър за Данушка. Те не ще посмеят да не послушат великия магистър.
— Дай боже здраве на рицаря дьо Лорш! — рече Збишко. — И аз ще отида а него в Малборг.
А княгинята се уплаши от тези думи, сякаш Збишко й каза, че ще отиде обезоръжен кри вълците, които се събираха зиме на глутници в дълбоките гори на Мазовия.
— За какво? — извика тя. — На сигурна гибел ли? Веднага след двубоя, няма да ти помогне нито дьо Лорш, нито онези писма, която Ротгер писа преди боя. Няма да спасиш никого, а ще погубиш себе си.
Но той стана, кръстоса ръце и каза:
— Кълна се в бога, че ще отида в Малборг и дори отвъд морето. Кълна се в Исуса Христа, че ще я търся до последен дъх и не ще престана, докато не загина. По-леко е за мене да бия немците и да се сражавам въоръжен, отколкото на нея горкана да стене в подземието. Ой, по-леко е! По-леко!
И както говореше всякога, когато споменаваше Дануша, той изрече това с такъв порив, с такава болка, че от време на време думите му пресекваха, като че някой го хващаше за гърлото. Княгинята разбра, че е безполезно да го придумва, че ако някой иска да го въздържи, би трябвала да го окове и да го хвърли а подземие.
Збишко обаче не можеше да замине веднага. Един тогавашен рицар беше свободен да не обръща внимание на никакви пречки, но не можеше да наруши рицарския обичай, който заповядваше на победителя в двубой да остане на мястото на боя през целия ден до полунощ и то за да покаже не само, че е станал господар на арената, но също готовността си да води нов двубой, в случай че някой от роднините или приятелите на победения пожелае да го извика отново. Този обичай се спазваше дори от цели отреди войска и неведнъж с това изгубваха предимствата, които можеха да им донесат бързите действия след победата. Збишко дори не се опита да наруши тоя неумолим закон и като хапна малко, облече доспехите и до полунощ стоя в двора на замъка под мрачното зимно небе да очаква врага, който отникъде не можеше да дойде.
Едва в полунощ, след като глашатаите с тръбите възвестиха окончателно неговата победа, Миколай от Длуголяс го извика при княза на вечеря и на съвет.
VI
На съвета князът заговори пръв и каза:
— Бедата е там, че нямаме никакво писмо, нито друго свидетелство против кръстоноските вождове. Наистина нашите подозрения изглеждат справедливи и аз самият мисля, че те са похитили Юрандовата дъщеря, а не някой друг, но какво от това? Те ще отрекат. Пък ако великият магистър попита за някакво доказателство, какво ще му покажем? Ех! Дори и писмото на Юранд говори в тяхна полза.
Тук той се обърна към Збишко:
— Казваш, че те са го принудили със заплашване да напише това писмо. Възможно е и навярно е така, защото, ако правото беше на тяхна страна, бог не би ти помогнал срещу Ротгер. Но щом са го изнудили да напише едно, могли са да го изнудят да напише и две писма. Може би те имат от Юранд и документ, че не са виновни за отвличането на нещастната девойка. В такъв случай ще покажат на магистъра това писмо — и какво ще стане?
— Та нали те сами признаха, милостиви господарю, че уж са отървали Данушка от разбойници и че е у тях.