— Зная. Но сега казват, че са се излъгали и че било друго момиче, и най-доброто доказателство е, че сам Юранд не го признал за своя дъщеря.
— Не го признал, защото му показали друго момиче, с което именно са го разярили.
— Сигурно така е било, но те могат да кажат, че това са само наши предположения.
— Техните лъжи — каза Миколай от Длуголяс — са като гората. В началото й може още да се вижда нещо, но колкото по-надълбоко навлизаш, тя става все по-гъста, та човек се забърква и съвсем изгубва пътя.
После той повтори думите си на немски на рицаря дьо Лорш, който каза:
— Великият магистър е по-добър от тях, а и брат му има дръзка душа, но разбира от рицарска чест.
— Така е — отговори Миколай. — Магистърът е човечен. Той не може да обуздава вождовете и върховния съвет, нито да попречи на несправедливостите в Ордена, но е недоволен от тях. Идете, идете, рицарю дьо Лорш, и му разправете всичко, което се случи тук. Те се срамуват от чужденците повече, отколкото от нас, за да не разказват при чуждите дворове за тяхното вероломство и нечестни постъпки. Пък ако магистърът ви поиска доказателства, тогава му кажете така: „Познаването на истината е божа работа, а работа на хората е да я търсят, затова ако искаш, господарю, доказателства, потърси ги: заповядай да претърсят замъците, разпитай хората, позволи и на мене да търсим, защото глупаво и смешно е да се твърди, че онова сираче са го отвлекли горски разбойници.“
— Глупаво и смешно — повтори дьо Лорш.
— Защото разбойниците не биха посегнали на княжеския замък, нито на Юрандовото чедо. Пък дори и да бяха я отвлекли, то щеше да бъде само за откуп и сами биха съобщили, че е у тях.
— Ще кажа всичко това — рече лотарингецът — и дьо Бергов също ще намеря. Ние сме родом от една страна и при все че не го познавам, казват, че и той е някакъв роднина на гелдрийския граф. Той е бил в Щитно, нека разкаже на магистъра какво е видял.
Збишко разбра нещичко от тия думи, а което не разбра, Миколай му го обясни, затова хвана рицаря дьо Лорш през кръста и го притисна до гърдите си, така че рицарят чак изохка.
А князът рече на Збишко:
— Ти непременно ли искаш да отидеш там?
— Непременно, милостиви господарю. Какво друго ми остана да правя? Исках да взема Щитно с пристъп, па макар със зъби да гриза стените, но как мога да почна война без разрешение?
— Който започне война на своя глава, той ще плати за това под меча на палача — каза князът.
— Разбира се, законът си е закон — отговори Збишко. — Ех! Исках после да извикам на двубой всички, които са били в Щитно, но хората разправяха, че Юранд ги изклал там като волове, и аз не знаех кой е останал жив и кой е убит… Но кълна се в бога и в светия кръст, че няма да напусна Юранд до последно издихание!
— Думите ти са пълни с благородство и ти ми харесваш — рече Миколай от Длуголяс. — Пък дето не си полетял самичък към Щитно, това показва, че имаш разум, защото и глупавият би се досетил, че те няма да държат там нито Юранд, нито дъщеря му, а трябва да са ги закарали в някои други замъци. Като награда, загдето си дошъл тук, бог ти прати Ротгер…
— Да! — рече князът, — Както чухме от Ротгер, от ония четиримата е останал жив само старият Зигфрид, а другите вече господ наказа с твоята или с Юрандовата ръка. Колкото до Зигфрид, той е по-малко измамник от ония, но е може би най-жесток. Лошото е, че Юранд и Дануша са в неговите ръце и трябва бързо да ги отървем. А за да не ти се случи и на тебе нещо лошо, ще ти дам писмо за магистъра. Чуй добре и запомни, че не отиваш като посланик, а като обикновен пратеник, пък аз пиша на магистъра така: щом на времето си посегнаха на нашата особа, на потомъка на техните благодетели, твърде е възможно те да са отвлекли и дъщерята на Юранд, защото го мразят отдавна. И аз моля магистъра да заповяда бързо да я потърсят и ако желае моето приятелство, да ти я предаде веднага.
Като чу това, Збишко се наведе до краката на княза, прегърна коленете му и заговори:
— Ами Юранд, милостиви господарю! Ами Юранд? Застъпете се и за него! Ако раните му са смъртоносни, нека поне умре на своя земя и при децата си.
— Казал съм нещо и за Юранд — рече ласкаво князът. — Магистърът трябва да изпрати двама съдии и аз също двама, които да разгледат според законите за рицарската чест провиненията на вождовете и на Юранд. А те ще си изберат още един, който ще им бъде главен, и каквото решат петимата, това и ще бъде.
Така завърши съветът, след който Збишко се сбогува с княза, понеже веднага трябваше да тръгнат на път. Но преди да се разотидат, осведоменият и запознат добре с кръстоносците Миколай от Длуголяс дръпна Збишко настрана и го запита: