— Ами оня момък, чеха, ще вземеш ли със себе си при немците?
— То се знае, защото той не се отделя от мене. Защо питате?
— Защото ми е жал за него. Момък за чудо и приказ, но чуй какво ще ти кажа: ти ще се върнеш от Малборг със здрава глава, освен ако се биеш там и попаднеш на някой по-добър от тебе, а твоят чех положително ще загине.
— Защо?
— Защото ония кучи синове го наклеветиха, че гой намушкал рицаря дьо Фурси. Сигурно са съобщили на магистъра за смъртта му и може да са писали, че чехът е пролял тази кръв. А в Малборг няма да му простят това, Там го чака съд и отмъщение: защото, как ще докажеш на магистъра, че е невинен? Пък нали той също счупи ръката на Данвелд, а Данвелд е роднина на великия хоспиталиер. Жал ми е за чеха и ти повтарям, че ако тръгне с тебе, ще отиде на сигурна смърт.
— Няма да отиде на смърт, защото аз ще го оставя в Спихов.
Но стана другояче, понеже се явиха причини, поради които чехът не остана в Спихов. Збишко и дьо Лорш тръгнаха заедно със свитите си още на сутринта. Дьо Лорш, когото отец Вишонек бе освободил от клетвата, дадена на Улрика де Елнер, пътуваше щастлив и цял предаден на спомена за хубостта на Ягенка от Длуголяс и затова мълчеше; Збишко пък, като не можеше да говори с него за Данушка между другото и затова, че всеки от тях не разбираше добре езика на другия, говореше с Хлава, който досега не знаеше нищо за предстоящото пътуване в страната на кръстоносците.
— Отиваме в Малборг — рече Збишко, — а кога ще се върна, един господ знае… Може би скоро, можа напролет, може след година а може и съвсем да не се върна, разбираш ли?
— Разбирам. Ваша милост отивате навярно и за да извикате на двубой тамошните рицари. И слава богу, защото всеки рицар трябва да си има оръженосец.
— Не — отвърна Збишко. — Аз отивам там не да ги викам на двубой, освен ако се случи така, но ти няма и да дойдеш, а ще останеш у дома, в Спихов.
Като чу това, чехът изпърво се огорчи страшно и почна жаловито да се вайка, а после се замоли на младия си господар да не го оставя.
— Заклел съм се, че няма да напусна ваша милост: заклех се в кръста и в честта си. Ами ако на ваша милост се случи някакво премеждие, как ще се явя пред очите на господарката си в Згожелице? Аз на нея се заклех, господарю! Смилете се над мене, за да се не опозоря пред нея.
— А не й ли се закле, че ще ми се подчиняваш? — попита Збишко.
— Как да не съм? За всичко се заклех, само не за това, че ще си отида. Ако ваша милост ме изпъдите, ще тръгна отзад, за да ви бъда под ръка в случай на нужда.
— Не те пъдя и няма да те изпъдя — отговори Збишко, — но аз като че съм твой пленник, щом не мога да те изпратя никъде, макар и на по-далечен път, нито да се отскубна от тебе поне за един ден. Няма да стоиш непрекъснато над главата ми и да ми светиш. А при двубой как ще ми помогнеш? Не по време на война, за това не говоря, защото тогава се бият всички, но при двубой ти няма да се биеш заради мене. Ако Ротгер беше по-силен от мене, вместо ние да возим в нашата кола неговите доспехи, моите щяха да бъдат в неговата. А освен това знай, че с тебе ще ми бъде там по-зле и че можеш да ме изложиш на опасност.
— Как така, ваша милост?
Збишко почна да му разправя това, което бе казал Миколай от Длуголяс, как вождовете, като не можели да признаят, че са убили дьо Фурси, обвинили него и сега ще го търсят, за да му отмъстят.
— Пък ако те пипнат — рече накрай той, — нали не мога да те оставя на тях като на кучета в устата, а с това и сам мога да изгубя главата си.
При тия думи чехът се натъжи, защото чувствуваше, че Збишко има право; но все пак се опита още веднъж да обърне работата, както се искаше нему.
— Нали вече не са живи онези, които ме видяха, защото едни от тях, както разправят, погубил старият пан от Спихов, а пък Ротгер — ваша милост.
— Видели са те слугите, които се влачели зад тях наблизо, пък и онзи стар кръстоносец е жив и сега сигурно е в Малборг; но и да не е там, ще дойде, защото да ще господ магистърът ще го извика.
Тук вече нямаше какво да се възрази и те продължиха пътя в мълчание чак до Спихов.
Там завариха всички в пълна бойна готовност, защото старият Толима очакваше, че или кръстоносците ще нападнат крепостта, или Збишко, като се върне, ще ги поведе да спасяват стария пан. Навсякъде имаше поставена стража, на проходите през блатата и в самата крепост. Селяните също бяха въоръжени и понеже бяха привикнали на война, с готовност чакаха немците и се надяваха на богата плячка. В замъка Збишко и дьо Лорш бяха приети от отец Калеб, който веднага след вечеря показа на Збишко пергамента с печата на Юранд, в който собственоръчно бе вписал последната воля на рицаря от Спихов.