И двамата яздеха близо до каляската, в която на задната седалка седяха княгинята и Дануша, а отпред — почетната придворна Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, и старият Миколай от Длуголяс. Дануша поглеждаше с голямо любопитство железните рицари, а княгинята изваждаше от пазвата си сегиз-тогиз златната кутийка с мощите на свети Птоломей и я поднасяше към устните си.
— Страшно съм любопитна да видя какви са костите вътре — каза тя най-после, — но сама няма да я отворя, за да не обидя светията. Нека я отвори епископът в Краков.
На това предпазливият Миколай от Длуголяс, отвърна:
— По-добре ще е да не ги изпущате от ръцете си, защото това е нещо много ценно и съблазнително.
— Като че ли имате право — каза княгинята, помисли малко и добави: — Отдавна никой не ми е доставял такова удоволствие, каквото ми достави почтеният абат и с този подарък, и с това, че разсея страха ми от реликвите на кръстоносците.
— Мъдро говори той и справедливо — обади се Мачко от Богданец. — Те и при Вилно носеха реликви, най-вече да убедят чужденците-гости, че уж воюват с езичници. И какво стана? Нашите видяха, че стига само да си плюеш на ръката и да замахнеш хубавичко с брадвата, тогава и шлемът се разсича, и главата също. Светците помагат — грехота е да се отрича това, — но само на справедливите, които отиват на война за правдата и в името божие. И аз мисля, милостива господарке, че дойде ли работата до голяма война, ако ще би всички немци да помагат на кръстоносците, ние ще ги разбием на провал, защото нашият народ е по-голям и господ е дал на костите ни по-голяма сила. А колкото за реликвите, нима у нас в манастира „Свети кръст“ няма частица от кръста Христов?
— Наистина! — каза княгинята. — Но те ще останат у нас в манастира, а кръстоносците носят своите със себе си на войната.
— Все едно! За божието всемогъщество няма далечина.
— Вярно ли е това? Кажете, как стои работата? — попита княгинята, като се обърна към мъдрия Миколай от Длуголяс, а той отговори:
— Това и всеки епископ ще потвърди. Рим също е далече и все пак папата управлява целия свят, та какво остава до бога!
Тези думи успокоиха княгинята напълно и тя заговори за Тинец и за неговото великолепие. Мазурите се чудеха не само на богатството на манастира, но и на богатството и на хубостта на тия краища, из които сега пътуваха. Навсякъде наоколо виждаха начесто заможни села, из тях овощни градини, липови горички, по липите щъркови гнезда, а под тях пчелни кошери със сламени покривчета. От двете страни на пътя се простираха избуяли ниви с всякакви посеви. Вятърът понякога полюляваше зеленото още море от класове, из които нагъсто като звездите на небето се мяркаха цветовете на синята метличина в светлочервения мак. Далече някъде зад нивите се чернееха тук-таме борови гори, тук-таме радваха окото дъбови и елови гори, окъпани от блясъка на слънцето, на места мочурливи ливади, пълни с треви и блатни птици, които се виеха над мочурищата, после хълмове, осеяни с хижи, и пак ниви: личеше по всичко, че в тая земя живее многоброен, трудолюбив, влюбен в земята народ и където и да погледнеш, целият тоя край изглеждаше не само пълен с мед и мляко, но и спокоен и щастлив.
— Кажимежовото кралско владение е това — каза княгинята; — да живееш тук и да не умираш!
— Сам господ Исус се усмихва на такава страна — отговори Миколай от Длуголяс — и божията благословия е над нея; пък и как може да бъде иначе, когато тук, щом почнат да бият камбаните, няма нито един кът, до който да не стига камбанният звън! А всички знаем, че злите духове не могат да понасят това и трябва да бягат в затънтените гори, чак към унгарската граница.
— Затова и аз се чудя — обади се пани Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, — че Валгеж Красни, за когото разправяха монасите, може да се явява в Тинец, дето камбаните бият седем пъти на ден.
Тази забележка смути за минута Миколай, който се позамисли и едва тогава отговори: